— Че не съм имал намерение да подслушвам — обясни търпеливо свещеникът. — Че мога да пазя тайна, стига да бъда помолен.
— Помолен сте — заяви Балфор. — От мен. И не дрънкайте глупости за късмет и лоши вести. Това е само каквото си мислите, а не каквото сте чули.
— Така е. Извинявам се.
— Никой не ви е питал за мнението. И на никого не му е притрябвало.
— Съвсем искрено се извинявам. Ще си мълча.
Превозвачът размаха пръст.
— Длъжен сте да си мълчите, защото ви помолих, а не заради правилото за изповедта. Понеже това изобщо не беше изповед.
— Да, вече постигнахме съгласие — рече свещеникът и после каза с друг тон: — Така или иначе, се изповядват само католици.
— Е, вие нали сте католик.
Изведнъж Балфор се почувства много пиян.
— Методист съм — поправи го онзи, без да се обиди, но след това добави укорително: — Не съдете прибързано за човека от говора му.
— Ама сте ирландец, нали?
— Баща ми е от Тайроун. Аз идвам от Дънидин, преди това бях в Ню Йорк.
— Ню Йорк! Това се казва място!
Свещеникът поклати глава.
— Навсякъде е все Божия земя.
Балфор загуби кураж. След този отговор не можеше да продължи темата за Ню Йорк, ала не се сещаше за какво друго да заговори освен за въпроса, за който вече беше забранил на непознатия да изказва мнение. Затова попита намръщено:
— Тук ли сте отседнали?
— В „Палас“ ли?
— Аха.
— Не. Палатката ми е наводнена и дойдох да закуся на сухо. — Той посочи отдавна изстиналите останки от храна пред себе си. — Както виждате, не бързах, тъй като не исках да напускам този подслон,
— Нямате ли църква, в която да отидете?
Въпросът беше доста груб, а и Балфор знаеше отговора, тъй като по това време в Хокитика имаше само три църкви. Но се чувстваше някак предизвикан от свещеника, макар и да не можеше да обясни защо, и искаше да го постави на мястото му, ала не като го засрами, а като изтъкне незначителността му.
Свещеникът се усмихна, при което се показаха ситните си зъби.
— Все още не.
— Не съм чувал за методисти тук. Сигурно сте някаква нова религия.
— Ново вероизповедание, нова общност — рече онзи и отново се усмихна. — Но религията си е стара.
На Балфор този отговор му се видя твърде самодоволен.
— Предполагам, че сте дошли на мисия тук. Да покръстите езичниците.
— Прави ми впечатление, че предполагате твърде много — отвърна свещеникът. — Не сте задали нито един въпрос, без да смятате, че вече знаете отговора.
Томас Балфор не понасяше подобни обвинения и за нищо на света не би приел да го поучават. Блъсна стола назад — да покаже, че смята да си ходи.
— Отговорът на въпроса ви — продължи методистът, докато превозвачът посягаше към палтото си — е, че аз съм капеланът на новия затвор горе на Гледка. Но докато го построят — той взе брошурата и плесна с нея по отворената си длан, — изучавам богословието.
— Богословието! — възкликна Балфор, после пъхна ръце в ръкавите на палтото. — По-строги писания би трябвало да четете. Паството ви не е от леките.
— И те са Божи чада.
Превозвачът кимна разсеяно и понечи да му обърне гръб, но изведнъж му хрумна нова мисъл.
— Щом казахте, че новините са лоши, обзалагам се, че от доста време сте ни слушали.
— Да, така е — смирено потвърди свещеникът. — Едно име привлече вниманието ми.
— Карвър ли?
— Не, Уелс. Кросби Уелс.
Балфор присви очи.
— Откъде познавате Кросби Уелс?
Капеланът не отговори веднага. Истината бе, че той изобщо не познаваше Кросби Уелс, ала въпреки това през двете седмици, изминали след смъртта на саможивеца, по цял ден мислеше за него и за обстоятелствата около кончината му. След кратко мълчание призна, че е имал честта да изкопае гроба на Уелс и да го опее, но това обяснение не задоволи Томас Балфор. Превозвачът продължаваше да го гледа с открито недоверие и очите му се присвиха още повече, когато свещеникът (който обикновено не трепваше при такова изпълнено с подозрителност разучаване) изведнъж премига и сведе глава.
Както Уолтър Муди щеше да разбере след девет часа, капеланът се казваше Кауъл Девлин. Беше пристигнал в Хокитика с наетия от „Превозни услуги Балфор“ клипер „Достойнство“, който прекарваше освен разнородна пасмина пасажери и дървен материал, желязо, ключалки и резета, тенекии с боя, различни платове и дрехи, няколко кафеза с животни, топове хасе и изчезналия впоследствие сандък на Алистър Лодърбак, където беше договорът за продажбата на тримачтовия платноход „На добър час“. „Достойнство“ беше акостирал в пристанището два дни преди появата на Лодърбак, следователно преподобният Кауъл Девлин беше стъпил за първи път в Хокитика два дни преди смъртта на Кросби Уелс.
Читать дальше
