В края на деня пристигна един служител на съда, за да събере гаранциите на тези, които можеха да си позволят да платят. Щом чу гласа на новодошлия, госпожица Уедърел завъртя глава — черната ѝ коса беше влажна от треската и беше прилепнала — и махна с ръка. (Чиновникът също беше отскоро в града, слаб и много елегантен мъж на име Гаскоан.) Уличницата измъкна няколко монети от жалкия си корсет и ги притисна една по една в отворената му длан. Тя трепереше и изглеждаше страшно зле. Секретарят отбеляза в тефтера си получената сума и тъмничарят Шепард беше длъжен да освободи задържаната, което той направи незабавно. На следващия ден Девлин не присъства на заседанието на съда, тъй като му беше възложена задачата да изкопае гроб за Кросби Уелс. После разбра, че Анна Уедърел е отказала да даде показания и е платила без възражения наложената глоба.
На другия ден след погребението в дома на Кросби Уелс беше намерено злато на стойност четири хиляди лири — два пъти повече от сумата, упомената в обгорения акт за дарение, който Девлин беше пъхнал между Стария и Новия завет. Въпреки това капеланът продължи да си мълчи за документа и не го показа на никого. Рече си, че щом Анна Уедърел укрепне и случката, при която едва не беше загинала, поотшуми, ще ѝ го покаже, но за момента реши, че е най-благоразумно да запази информацията в тайна.
Сега, в салона на „Палас“, Девлин протегна ръка към оръфаната корица на Библията, украсена само с малък кентърбърийски кръст, отпечатай в златно върху кожената подвързия. Макар още да не подозираше, че пъхнатият между Книгата на пророк Малахия и Евангелието от Матей апокрифен акт за дарение ще се окаже изключително важен за Томас Балфор, както и за редица други личности, свещеникът изпитваше нуждата да го държи до себе си. Знаеше, че документът — акт за дарение, което изобщо не беше правено, допълнение към завещание, каквото изобщо не бе съставяно — притежава някаква важност, и не беше склонен да се раздели с него, докато не разбере каква е истинската му стойност.
— Как се копаят гробове — обади се Балфор, после смъкна цилиндъра си от куката и прокара пръст по периферията, — ето за това трябва да почетете повече.
— Не знам да има богословски трактати по темата — отвърна Девлин.
— За новото ви паство — продължи превозвачът, без да обръща внимание на думите му. — Говори се, че за новия затвор ще докарат и бесилка. — Той нахлупи цилиндъра, побутна го с палец да не му пада на челото и се отправи към вратата. На прага се спря и подвикна: — Така и не узнах името ви, отче.
— И аз вашето — отговори капеланът.
За миг се възцари тишина, после Балфор избухна в смях, докосна цилиндъра си за поздрав и излезе.
Ф
В Хокитика съботният ден беше натоварен и оживен. Златотърсачите прииждаха на ята, изпълваха до пръсване странноприемниците и пансионите по „Гуляйджийска“ и общият брой на населението нарастваше до близо четири хиляди души. Служителите в Мировия съд биваха отрупвани с дребни спорове и искания за регистрация на права върху находища, брокерите — със залози, а търговците — с поръчки от богатите и с молби от бедните да се позабавят с плащането на заемите. Гибсъновият вълнолом жужеше като кошер, с всеки изминал час из града изникваше нова дървена постройка, окачаше се нова врата и нов магазин издигаше знамето си да се вее и плющи на тасманийския вятър. В събота се виждаше ясно всяка спица от голямото колело на късмета — издигналите се, издигащите се, падащите, вече пропадналите, мъртвите — и вечерта всеки златотърсач щеше да пие до безпаметност — било от мъка, било от радост.
Тази събота обаче проливният дъжд беше уплашил хората, Хокитика не беше претъпкана с обичайното стълпотворение и по улиците бяха дръзнали да излязат единствено тези с неотложни задачи. По пътя си Балфор мярна само малки групички мокри до кости мъже, сгушили се под навесите на странноприемниците и свили шепи да предпазят огънчето на цигарите си. Дори и конете изглеждаха унили. Пъхнали муцуни в мокрите торби с овес, те стояха като истукани в разораната кал и в присвитите цепки на очите им нямаше проблясък.
Щом превозвачът зави по „Гуляйджийска“, носените от вятъра талази го блъснаха толкова силно, че той се принуди да подхване цилиндъра си, за да не отхвръкне от главата му. Според предупрежденията за времето на Саксби, съмнителните прогнози, които излизаха всеки ден в „Уест Коуст Таймс“, пороят щеше да утихне след ден-два-три, понеже Саксби гледаше да не е много конкретен в предсказанията си и си оставяше място за грешки и в едната, и в другата посока. В интерес на истината съдържанието на колонката му рядко се променяше, проливните дъждове бяха част от Хокитика така, както студът и горещината бяха част от Отаго, а червената прах — от хълмовете на Виктория. Превозвачът ускори крачка, като придърпа палтото със свободната си ръка.
Читать дальше
