Теру Тафарей още нямаше трийсет години. Тялото му беше добре оформено и мускулесто и излъчваше онази самонадеяност и напращяла сила на стегната пружина, които са толкова присъщи на младостта, не беше открито горделив, но никога не показваше преклонение или смущение пред другиго. Притежаваше стаена надменност, темел от самоувереност, която не се нуждаеше нито от доказателство, нито от потвърждение, понеже, макар да му се носеше славата на воин и да се радваше на уважение в племето си, самомнението му не беше изградено въз основа на постиженията. Той просто знаеше, че красотата и силата му са несравними и че е по-добър от повечето си събратя.
В същото време обаче това високо самомнение го притесняваше, защото Тафарей съзнаваше, че то води към духовна гибел. Даваше си сметка, че самоувереността е белег на повърхностност и че собствената оценка не е признак за истинската стойност, но въпреки това не можеше да се отърси от самонадеяността си. И това го тревожеше. Тревожеше го, че красотата му е само привидна, куха като раковина без месо, празна мидена черупка, тревожеше го, че самооценката му издава единствено суета. Затова той си наложи да поеме по пътя на духовното извисяване. Търсеше мъдростта на дедите си, за да се научи как да изпитва съмнение в себе си. Както монахът се стреми да преодолее по-нисшите проявления на тялото си, така и Теру Тафарей се стремеше да надхвърли по-нисшите проявления на волята си, само че човек няма как да овладее волята си, без да я използва. Той не можеше да намери равновесие между пълната покорност пред подтиците си и противопоставянето им.
Племето, към което принадлежеше, путини нгай таху, навремето беше населявало цялото западно крайбрежие на Южния остров от стръмните брегове на фиордите на юг до обраслите с палми каменисти плажове далече на север. Преди шест години Короната беше закупила това обширно пространство за триста лири, а за путини нгай таху бяха останали само река Арахура, парченца от брега ѝ и малък участък земя край Маухера, устието на река Грей. Още тогава преговорите се бяха сторили на маорите нечестни, а сега, шест години по-късно, те бяха сигурни, че сделката е пладнешки обир. Хилядите златотърсачи, които прииждаха по крайбрежието в търсене на скъпоценния метал, плащаха по лира за разрешително, а земята се търгуваше по десет шилинга на акър. Тези приходи бяха значителни, при това в тях не влизаше самото злато, скрито в недрата на реките и пръснато в пясъка, чиято съвкупна стойност беше толкова колосална, че все още не беше изчислена. Замислеше ли се за богатството, което по право се падаше на племето му, Тафарей усещаше как в гърдите му се надига гняв, който сковаваше сърцето и душеше гърлото му.
Затова Кросби Уелс беше дал своите петдесет лири на Короната, а не на путини нгай таху, за да закупи сто акра в източния край на долината Арахура, където земята беше гъсто обрасла с тотара , местно дърво с хубава дървесина, която с готовност се подчиняваше на ножа и не се влияеше нито от солта, нито от бурите в океана. Уелс беше доволен от сделката. На този свят ценеше най-много две неща: усилната работа и отплатата от нея — уиски, когато можеше да се намери, а в останалото време джин. Сам си построи къща от една стая с изглед към реката, разчисти просека за градина и се захвана да издигне дъскорезница.
Теру Тафарей често пътуваше из долината, тъй като беше събирач на пунаму , а река Арахура беше пълна с тези гладки млечнозелени камъни, които при срязване разкриваха лъскава нефритена вътрешност, по-яка от стомана. Той умееше да дълбае камъка, даже според някои беше ненадминат майстор, но всъщност истинската му дарба беше да открива тези съкровища в коритото на реката. Колкото и да беше ярка и лъскава вътрешността им, отвън пунаму бяха съвсем обикновени на вид, благодарение на набитото си око Тафарей избягваше трудното разбиване на камъните намясто и направо ги занасяше недокоснати в Маухера, тъй че да бъдат благословени и разчупени според ритуала.
Парцелът, закупен от Кросби Уелс, граничеше със земите на племето или по-точно казано, с малкия участък, на който путини нгай таху бяха изтласкани. Така или иначе, Теру Тафарей още в самото начало се сблъска със заселника, привлечен от шума на брадвата му, отекващ из цялата долина. Познанството им потръгна сърдечно и срещите им зачестиха, постепенно маорът навикна да се отбива в дома на Кросби Уелс всеки път, когато минеше оттук. Оказа се, че Уелс е запален изследовател на живота и ритуалите на маорите и така тези гостувания се превърнаха в традиция.
Читать дальше
