Тафарей обаче продължаваше да гледа недоволно и побърза да измъкне ръката си от десницата на превозвача. Балфор съжали за постъпката си. Не биваше да превръща маора в свой враг, още повече че тази история засега не беше напълно изяснена. Възможно беше да се наложи да разчита на показанията му в някакъв момент, а и току-виж се окажеше, че той знае нещо за отношенията между Кросби Уелс и Франсис Карвър или пък между тях двамата и Лодърбак. Да, щеше да е полезно да бъде на негова страна. Превозвачът бръкна в джоба си. Можеше да му даде някоя дребна монета, ей така, колкото да не е без нищо. Пръстите му напипаха шилинг и шест пенса. Той извади шестачето.
— Ето. Давам ти я, за да ме научиш на някоя дума на маорски. Както си учил Кросби Уелс. Става ли, Тед? И така ще сме сключили сделка, както държеше преди малко. Съгласен ли си? И ще сме приятели. Няма да има за какво да се цупиш. — Той притисна сребърната монета в дланта му. Тафарей я погледна. — Така, кажи ми… — Балфор потри ръце. — Кажи ми какво означава Хокитика? Една дума ми стига. И ако питаш мен, цената е повече от прилична, шест пенса за една дума! Направо си е удар!
Теру Тафарей въздъхна. Знаеше смисъла, ала не можеше да го преведе. Това се случваше твърде често, думите от единия език никога не намираха точното съответствие в другия, белите нямаха билка, която да може да бъде заменена от пуха , нито пък хляб, който да напомня на ревена парароа , колкото и да беше близък вкусът, винаги имаше нещо добавено, а друго се губеше. Кросби Уелс го разбираше. Теру Тафарей го учеше на кореро маори , без да използва английски, сочеха предметите с пръсти и свиваха лица в гримаси, а когато англичанинът не успееше да схване нещо, оставяше звуците да се носят край него като молитви, докато значението им не се проясни.
— Хокитика — повтори превозвачът и избърса капките дъжд от лицето си. — Хайде, друже.
Накрая Тафарей вдигна пръст и описа кръг във въздуха. Когато показалецът му стигна обратно до началната точка, той го заби навътре рязко, за да отбележи завръщането. Само че как се бележи дадено място в кръга, мислеше си маорът, да отбележиш място в кръга, означава да го разкъсаш и той вече няма да е кръг.
— Разбери го ето така — рече Тафарей, съжаляваше, че се налага да изговаря думите на английски и да предава приблизителния смисъл на маорското съществително. — Около. И пак наново. Начало.
Ф
В събота по обяд в Запасна банка винаги беше многолюдно. Златотърсачи с пълни със скъпоценния метал ръце се редяха на опашки, служителите го претегляха на потракващите звънко везни, младшите чиновници се суетяха насам-натам и притичваха до архива и обратно, за да проверят в регистъра собствеността върху находищата и да отбележат платените данъци и такси. Покрай стената към улицата имаше четири гишета с решетки, над тях беше окачена черна дъска в позлатена рамка, на която се изписваха седмичният добив, раздробен по находища, и общата стойност на всичкото злато, добито от района на Хокитика. При всяко внасяне или продажба изписаните с тебешир цифри се поправяха и после сборът се пресмяташе наново, обикновено под съпровода на трепетния шепот на присъстващите в салона, а понякога, когато сумата надхвърлеше очакванията, избухваха ръкопляскания.
Когато Балфор влезе в банката, вниманието беше приковано не към дъската, а към дългата маса отсреща, където закупчиците, които се разпознаваха по закрепените за коланите червеникави кожени торби, оглеждаха донесеното за продажба злато. Закупчиците работеха бавно. Претегляха всяко късче в ръка, драсваха го с остър предмет, за да проверят чистотата на метала, оглеждаха го с бижутерска лупа. Промитият пясък се пресяваше през сита, за да се види дали не е примесен с пръст или с камъчета, а понякога се разпиляваше върху подноси с живак, за да е сигурно, че златните песъчинки се слепват, както би трябвало. След като се обявеше, че металът е чист и може да бъде претеглен, златотърсачът пристъпваше напред и посочваше името си. Везните се изравняваха, тъй че да са успоредни на масата, и закупчикът сипваше златото в лявото блюдо. В дясното добавяше една по една цилиндрични тежести, докато везната не потрепери и блюдото със златото не отхвръкне нагоре.
Тази сутрин закупчикът беше само един, богаташ с напомадена коса, облечен с бледозелен жакет и с жълта вратовръзка — умопомрачително съчетание, което навярно можеше да се обясни с желанието му да изтъкне завидното си благосъстояние, стига да беше сам, без охрана. Само че униформеният отряд на Златния конвой също беше тук. Тази малка армия от десетима мъже присъстваше при всяка покупко-продажба на злато и се грижеше за прехвърлянето му в бронирана кола и за безопасното му натоварване на кораба. Те се бяха разположили зад закупчика и от двете страни на бюрото, на което той седеше. Всеки от тях беше въоръжен със снайдър-енфилд — тежка лъскава пушка с най-модерен дизайн. Патроните за нея бяха колкото мъжки показалец и от сто крачки превръщаха човешка глава в кървава пихтия. Когато първата пратка снайдър-енфилд пристигна в Хокитика, Балфор дълго оглежда оръжието с възхищение, но при вида на десетимата мъже в това затворено помещение му настръхна косата. Вътре беше толкова претъпкано, че едва ли някой от пазачите можеше да намери място да вдигне приклада на рамо, камо ли пък да се прицели и да стреля.
Читать дальше
