Превозвачът си запробива път през навалицата към банковите гишета. Повечето присъстващи бяха само зяпачи, сториха му път и той за нула време се озова пред млад мъж с раирана жилетка и старателно закарфичена вратовръзка.
— Добро утро.
— Интересува ме дали човек на име Франсис Карвър притежава разрешително за златотърсач — рече Балфор.
Свали цилиндъра и заглади влажната си коса, от което нямаше никаква полза, тъй като и дланта му беше мокра.
— Франсис Карвър… Капитан Карвър ли?
— Същият.
— Длъжен съм да ви помоля да се представите и да поясните за какво ви е необходима тази информация.
Банкерът говореше спокойно с тих глас.
— Той притежава кораб, а аз се занимавам с превози — отвърна без колебание Балфор и нахлупи отново цилиндъра. — Казвам се Том Балфор. Мисля да захвана ново начинание, търговия с чай от Кантон. Искам да разуча малко повече за този Карвър, преди да му предложа съдружие. В какво влага парите си. Дали някога е обявявал банкрут. Такива неща.
— Бихте могли да попитате самия господин Карвър — отвърна банкерът със същия любезен тон, тъй че думите му да не прозвучат грубо, а по-скоро като доброжелателно предложение.
Все едно минава край счупена каруца на улицата и приятелски подхвърля, че оста лесно може да се поправи.
Балфор заяви, че Карвър е в открито море и няма как да говори с него.
Но това обяснение като че ли не задоволи банкера. Той подръпна замислено долната си устна и огледа просителя изпитателно. Явно не успя да се сети за друго възражение, което да му даде основание да отклони искането. Кимна, придърпа тефтера си и отбеляза нещо с дребен стегнат почерк. След това подсуши страницата с попивателна хартия (което беше съвсем ненужно, отбеляза си Балфор, тъй като тефтерът остана отворен) и избърса писеца с парченце велур.
— Изчакайте, моля — рече банковият служител.
После изчезна през ниската врата, зад която имаше малко помещение, и не след дълго се върна с голяма папка с кожена подвързия, на чието гръбче беше изписана буквата К.
Докато младият мъж развързваше връзките на папката, за да я отвори, превозвачът барабанеше нетърпеливо с пръсти. Оглеждаше го през решетката.
Колко различен беше той от маора на улицата! Двамата бяха видимо на една възраст, но докато Тафарей беше мускулест, жилав и горделив, този изглеждаше отпуснат, прокрадваше се безшумно като котка и в движенията му се долавяше нехайна разточителност, все едно той не виждаше причина да хаби усилия за бързина, нито пък основания да пази силите си. Тялото му беше слабо. Косата беше кестенява на цвят, дълга и леко чуплива в краищата, вързана с панделка на врата като на китоловец. Лицето беше широко и очите бяха разположени на голямо разстояние едно от друго, устните бяха дебели, зъбите — криви, носът му беше доста голям. В своята съвкупност тези черти създаваха впечатление за неподкупност и безгрижие, а безгрижието е вид елегантност, особено когато предявява претенции, без да посочва на какви основания. В заключение преценката на Балфор беше, че пред него стои един много изтънчен млад мъж.
— Ето — рече най-сетне банкерът, като сочеше с пръст. — Погледнете, Карбъри, след него идва Карсуел. Няма Карвър.
— Значи Франсис Карвър няма разрешително за добив на злато?
— Поне в Кентърбъри.
Младият мъж затвори папката внимателно.
— А в Отаго?
— Боя се, че за тази информация трябва да отидете до Дънидин.
Тук Балфор удари на камък. Според Лодърбак златото в сандъка идваше (или поне така му беше казано) от Дънстан, находище на територията на Отаго.
— Нямате ли регистър и на златотърсачите в Отаго? — попита разочаровано превозвачът.
— Не.
— А ако е дошъл с разрешително от Отаго? Дали ще е отбелязано в митницата при пристигането му?
— Не, в митницата няма да е отбелязано, но ако е намерил някакво злато, то със сигурност е било претеглено и оценено, преди той да замине. Забранено е да се пренася в друга провинция или да се изнася от страната, без да се обяви. За тази цел трябва да дойде тук, ние ще му поискаме документите и ще отбележим в регистъра, че е работил с разрешително от Отаго на находище в Хокитика. В регистъра няма нищо, следователно, както вече казах, може спокойно да предположим, че не е добивал злато в този район. А дали го е правил в Отаго, това вече не мога да ви кажа.
Банкерът говореше с овладяната тревога на бюрократ, принуден да обясни някаква банална подробност в бюрокрацията, от която е част: овладяна, защото служителят винаги намира опора в доказателствата за своите познания, а тревога, защото необходимостта от обяснение като че ли подкопава системата, благодарение на която се е сдобил с тези познания.
Читать дальше
