Елинор Катън - Светилата

— А, ти ли си, Том.

Този, който му отговори, държеше канджа с бронзов връх и се мъчеше да набучи с нея някоя от чайките, които се стрелкаха към камъните под кея в търсене на храна, и сега поднови това безцелно занимание. Другият отбелязваше бройката.

Балфор спря при тях и известно време никой не се обади. Присвили очи, гледаха как се олюляват хвърлилите котва кораби.

— Там е работата, че тук всеки може да започне наново — изведнъж рече дълбокомислено превозвачът. — Начисто. Какво значение има името? Можеш да го отмъкнеш, все едно е късче злато. Ако искаш, се наречи Уелс, ако искаш — Карвър…

Единият от хамалите вдигна поглед.

— Какво делиш с Франсис Карвър?

— Нищо, нищо не деля — поклати глава Балфор.

— Значи с онзи, с Уелс?

Превозвачът въздъхна.

— Не, с никого нищо не деля — рече той. — Просто се опитвам да разбера едно-две неща. Но тихомълком, без да се вдига шум.

Чайките се върнаха, хамалинът замахна и не улучи.

— На косъм мина — отбеляза другият. — За пети път.

Балфор видя, че са хвърлили на камъните няколко сухара. Хамалинът, който първи се беше обадил, попита:

— Кого искаш да сгащиш, Карвър или другия?

— Нито единия, нито другия — отвърна превозвачът. — Няма значение. Нищо не деля с Франсис Карвър, запомни го и не го забравяй!

— Ще го запомня. Но ако искаш да изровиш някаква мръсотия за него, без да се разчуе, питай тъмничаря.

Балфор гледаше как чайките пикират все по-близо и по-близо.

— Тъмничаря ли? Шепард? Защо?

— Как защо! Защото Карвър е бил на каторга при него — отговори онзи. — На остров Кокату, цели десет години. Карвър е копал за пристанището там, а Шепард му е бил надзирател. Ако искаш да сгащиш Карвър, обзалагам се, че Шепард е човекът, който може да ти помогне.

— На Кокату? — повтори заинтригувано Балфор. — Не знаех, че Шепард е бил на Кокату.

— А, бил е. И същата година, когато са пуснали Карвър, Шепард са го прехвърлили в Нова Зеландия и е дошъл след него! На това му се вика лош късмет!

— По-лош няма накъде — кимна другарят му.

— Откъде ги знаеш тия работи? — попита превозвачът.

— Таман си мислиш, че никога повече няма да зърнеш мутрата на тъмничаря — нареждаше хамалинът, — дето десет години си го гледал по цял ден, и веднага щом те освободят…

— Откъде го знаеш? — настоя Балфор.

— Работех на пристана там — отвърна хамалинът. — Ей, гледай! Какъв удар!

Беше пробол с куката една чайка през гърба.

— А знаеш ли за какво са бутнали Карвър зад решетките?

— За контрабанда.

— На какво?

— На опиум.

— На опиум? Вкарвал го е в Китай или го е изнасял от Китай?

— Не знам.

— И кой го е пратил в дранголника? Едва ли е Короната.

Хамалинът се замисли, после сви рамене.

— Не знам. Май ставаше дума за опиум, ама може и просто да съм го чул някъде, не съм сигурен.

Балфор им пожела довиждане и продължи по брега. Щом се поотдалечи, спря, стъпил здраво с разкрачени крака, пъхна ръце в джобовете и впи поглед в далечината над белите вълни на океана, над лебедките и омазаните с грес скари за изваждане на лодките, над дървения фар в другия край на носа, над тъмните силуети на корабите, заседнали в плитчините.

— Виж ти! — измърмори той на глас. — Интересно. Много интересно! Значи името му наистина трябва да е Карвър! Не може да се представя под друго име в Хокитика, под носа на тъмничаря, при когото е трошил камъни в каторгата! — Балфор засука мустак. — Въпросът е какво, по дяволите, го е накарало да твърди — и на всичкото отгоре да го напише черно на бяло, — че името му е Франсис Уелс?

В този момент разказваческата роля беше отнета от Балфор — превозвачът отбеляза предаването на щафетата, като запали нова пура, доля си в чашата и отправи настойчиво призива:

— Поправете ме, ако греша, момчета!

Думите му бяха насочени към двама души: към Джоузеф Причард, тъмнокосия мъж вляво от Муди, чиято спотаена напрегнатост в мълчанието, както скоро установи гостът, се равняваше на спотаената напрегнатост на бавния му говор, и към друг от присъстващите, на когото още не сме имали повод да се спрем. Този втори персонаж беше хванал щека за билярд, когато Муди спря на прага на пушалнята, а сега Балфор го посочи гордо с пурата и го представи като Харалд Нилсен, роден в Кристиания и пристигнал тук от Бат, ненадминат майстор на покера и първокласен стрелец, при което Нилсен веднага пристъпи напред и за да дообрисува портрета си, добави, че не се разделя със своя пълнещ се предно мускет енфилд, най-добрия мускет на Британската империя и единственото огнестрелно оръжие, което благоволявал да докосне. Двамината приеха съвсем буквално призива на Балфор и веднага взеха думата, Нилсен от суета, тъй като не можеше да търпи да е главен герой в разказа, без сам да излезе на сцената, а Причард поради стремежа си към по-голяма точност.