— Така — рече тихо. — Слушай ме хубаво. Ясно е, че нямам никакво намерение да влизам в съдружие с Карвър. Според мен той е мошеник и негодник. А аз не съм такъв. Искам да намеря някаква блесна за него, нещо, което да мога да използвам.
— Каква блесна? — премига объркано банкерът.
— Това са глупости, няма значение — рязко отвърна Балфор. — Важното е, че възнамерявам да го хвана. Да го предам на правосъдието. Смятам, че е измъкнал цяло състояние от чуждо находище. Но това са само думи, нужни са ми неоспорими доказателства. И все отнякъде трябва да започна. Тази работа със съдружието, дето обяснявах, е блъф. Празни приказки. — Изгледа го заплашително през решетката. — Какво? Какво каза?
— Нищо, абсолютно нищо — отвърна Фрост. Той подравни документите на бюрото си и присви устни в загадъчна усмивка. — Това си е ваша работа, господин Балфор. Желая ви успех.
Ф
Новината за Емъри Стейнс разтърси Балфор. Едно беше да уредиш превоза на чужд сандък и да изнудваш някого и съвсем друго — да изчезне жив човек. Това беше сериозна работа. Емъри Стейнс беше добър златотърсач и твърде млад, за да замине на оня свят.
Балфор спря пред съда и на няколко пъти вдиша и издиша дълбоко. Навалицата пред банката се беше разпръснала, хората бяха отишли да обядват, маора също го нямаше. Дъждът беше отслабнал, но продължаваше да ръми упорито. Превозвачът огледа улицата, не знаеше накъде да поеме. Чувстваше се невероятно потиснат. Как е възможно човек да изчезне ей така? Момчето най-вероятно беше мъртво. Нямаше друго обяснение, след като никой не го беше виждал половин месец.
Емъри Стейнс навярно беше най-заможният човек на юг от черните пясъци. Притежаваше десетина-петнайсет мини, някои от които се спускаха поне на десет метра дълбочина. Балфор, който питаеше голямо възхищение към него, би определил възрастта му на двайсет и три-четири години — не толкова млад, че да не е заслужил богатството си, и не толкова стар, че да е налице съмнение за непочтени средства при придобиването му. Подобно подозрение изобщо не бе минавало през ума на превозвача. Стейнс беше надарен с добродушна красота, чистосърдечна и изпълнена с вяра в бъдещето, нравът му беше благ, ведър и игрив. Дори и мисълта, че може да е мъртъв, беше омразна на Балфор. А вероятността да е бил убит, му се струваше непоносима.
В този момент камбаната на уеслианската църква удари дванайсет и половина и подплаши ято птици, които изхвръкнаха от камбанарията и се разпръснаха като тъмни точици в небето. Балфор извърна глава на юг и изведнъж тъпа болка скова слепоочията му. Замаяните му сетива — последица от изпитото на закуска вино — се пробуждаха и той започваше да усеща тежкото бреме на отговорностите, с които се беше нагърбил. Вече нямаше желание да оправя бакиите на Лодърбак.
Пристегна палтото, завъртя се на пети и пое към кея на Хокитика, където често намираше убежище. Обичаше да стои на пясъка в лошо време, сгушил брада във вдигнатата яка, и да рее поглед към скупчените мачти на платноходите в залива, които се поклащаха като един, полюшвани ту от устременото течение на реката, ту от вълните, ту от бурния тасманийски вятър, който лющеше кората на крайбрежните дървета и привеждаше шубраците тъй, че те растяха криви и огънати. Жестокото безразличие на вихъра му допадаше. Балфор харесваше самотни места, защото той самият никога не се чувстваше самотен.
Докато крачеше по калния бряг към вълнолома, вятърът изведнъж утихна. Превозвачът с усмивка се взря в мъглата. Дъждът не беше оставил никакъв шанс за сияйно отражение по водната повърхност в устието на реката, която беше сива и мътна като калайдисан поднос. Със замирането на вятъра подскачащите като необязден жребец мачти се бяха поукротили и Балфор не отделяше поглед от тях, тежкото им клатушкане насам-натам, насам-натам го успокояваше. И едва когато те застинаха почти напълно неподвижни, той продължи напред.
Вълноломът се извиваше покрай устието на реката към пясъчната ивица на носа, тясна коса, щурмувана от едната страна от белите вълни на океана, а от другата подмивана от мътните води на реката, вече примесени със сол и останали без златото си. Тук, откъм спокойната страна на косата, от вълнолома стърчеше малък пристан. Балфор скочи трупешката и скелята потрепери под тежестта му. Двамата подгизнали хамали, които стояха на десетина метра от него, се обърнаха сепнато.
— Спокойно, момчета! — подвикна превозвачът.
Читать дальше
