Тафарей обаче остана. Първо бдеше над покойника от навеса пред вратата, а после, след като го прогониха оттам, се премести на пътеката между дома на тъмничаря и затвора. Накрая Шепард изскочи с дългоцевен пистолет в ръка и го заплаши, че ако го види на по-малко от петдесет метра от лагера, преди да дойде времето да спуснат тялото на Кросби Уелс в земята, ще го застреля, Бог да му е на помощ. Маорът отброи петдесет крачки, седна на земята и се облегна на дървената фасада на банка „Грей и Булър“. От това разстояние бдеше над тялото на приятеля си и му шепнеше ласкави думи в последната му нощ, преди духът да се възнесе.
— Когато Кросби почина — отвърна Тафарей, — бях в Арахура.
— Бил си в долината, така ли? — изненада се Балфор. — Бил си там, когато е умрял?
— Слагах капани за кереру . Знаеш ли какво е кереру ?
— Май някаква птица.
— Да, много вкусна. Става за яхния.
— Аха.
Цилиндърът на Балфор беше подгизнал. Той го свали и го удари в бедрото си. От дъжда сивото му палто беше станало катраненочерно. Изпод полепналата му риза се розовееше кожа.
— Слагам капаните, преди да се стъмни, така че птиците да се хванат на сутринта — заобяснява маорът. — От хълма се вижда къщата на Кросби. И онази нощ в нея влязоха четирима души.
— Четирима ли? — Превозвачът пак нахлупи цилиндъра. — Не са ли били трима, един на черен жребец, много висок, а другите двама по-ниски, на дорести кобили? Алистър Лодърбак, Джок и Огъстъс. Те намериха тялото, сигурно си чул, и дойдоха да съобщят.
— Да, видях трима на коне — кимна Тафарей. — Но преди те да се появят, един дойде пеша.
— Един е дошъл пеша… Виж ти! Сигурен ли си, Тед? — заразпитва възбудено Балфор. — Сигурен ли си, за бога?
— Не се разтревожих — продължи маорът, — защото не знаех, че Кросби Уелс е починал същата нощ. Разбрах чак на сутринта.
— Един мъж е влязъл в къщата сам! — извика Балфор и закрачи напред-назад. — И то преди Лодърбак! Преди да се появи Лодърбак!
— Искаш ли да узнаеш името му?
Превозвачът се завъртя на пети.
— Познаваш ли го? — възкликна той. — Искам, разбира се! Кажи ми!
— Да сключим сделка — предложи тутакси Тафарей. — Аз ще кажа колко искам, ти кажи колко даваш. Една лира.
— Сделка?
— Една лира.
— Поспри се — вдигна ръка Балфор. — Видял си някой да влиза в дома на Уелс в деня на смъртта му преди половин месец. Сигурен си, че е било точно тогава. И знаеш без никакво съмнение кой е той, така ли?
— Знам как се казва. Познавам го. Няма лъжа.
— Няма лъжа — съгласи се превозвачът. — Но преди да ти платя, трябва да съм сигурен, че наистина го познаваш и не го бъркаш с друг. Не искам да ме пратиш за зелен хайвер. Този, дето си го видял, е бил едър мъж, нали така? С черна коса?
Маорът скръсти ръце.
— Играем честно — рече той. — Няма лъжа, няма измама.
— Да, да, честно играем — отвърна Балфор. — Съвсем честно.
— Да се спазарим. Аз искам една лира. Ти колко даваш?
— Набит мъж, нали, набит е бил? Здравеняк? Просто искам да съм сигурен, нали разбираш. Проверявам дали не ме лъжеш. Щото може и да се опитваш да ме преметнеш, нали така?
— Една лира — повтори упорито Тафарей.
— Франсис Карвър е бил, нали, Тед? Прав ли съм? Бил е Франсис Карвър, капитанът? Капитан Карвър?
Балфор налучкваше, но явно позна. Върху лицето на маора се изписа обида, той въздъхна тежко и рече укорително:
— Нали беше честно?
— Аз играх честно, Тед. Знаех кой е бил. Само че бях забравил. Карвър е бил в дома на Кросби, нали? Мъжът, когото си видял, е бил капитан Карвър? Хайде, кажи го, то не е някаква тайна, аз вече го знам.
Превозвачът се вгледа изпитателно в него. Тафарей стисна устни и измърмори под нос:
— Ки те туоху кое, ме маунга тейтей.
— Направи ми голяма услуга, Тед, няма да го забравя — заяви Балфор, който вече беше подгизнал до кости. — Ако ми трябва човек да свърши някоя работа, ще те потърся, нали така? И ти пак ще си получиш парите.
Тафарей вирна брадичка.
— Трябва ти маор, идваш при мен. Аз не върша работа, но ако искаш да говориш езика, мога да те науча.
Той нарочно не изтъкваше уменията си на каменоделец. Не продаваше пунами . Не би го направил за нищо на света. Тези светини нямаха цена и това беше също толкова ясно, колкото и че не може да се купи мана или пък да се сключи сделка с Бога. Златото не беше ценност. То беше обикновено разплащателно средство, нямаше памет, стремеше се само напред, бягаше от миналото.
— Добре, разбрано, дай да ти стисна ръката! — Балфор сграбчи сухата му длан (неговата беше мокра) и я разтърси здраво. — Добър човек си, Тед, добър човек.
Читать дальше
