На покритата веранда пред Запасна банка стояха десетина мъже, скупчени на групички от по трима-четирима. Прозорците зад тях бяха запотени и сиви. Присвил очи, Балфор огледа лицата, но не видя познати. Едно накъсано стълбче дим привлече погледа му към самотна фигура долу — под стряхата клечеше маор, който се беше облегнал на гредата и пушеше пура.
Татуировките по лицето му напомняха на ветрове, нарисувани върху карта. От двете големи завъртулки бузите му изглеждаха издути, от веждите изскачаха стрелички към косата. Завихрените спирали от двете страни на ноздрите подчертаваха горделиво вирнатия нос. Устните бяха оцветени в синьо. Маорът беше облечен с шевиотен панталон и разкопчана на яката памучна риза, върху кафявата кожа на гърдите му висеше голям зелен камък във формата на брадва. Той почти беше допушил пурата и с приближаването на превозвача хвърли угарката на пътя, тя се изтърколи по наклона и се спря, както димеше, в мократа трева.
— Ти си онзи маор — обади се Томас Балфор. — Приятелят на Кросби Уелс.
Мъжът се обърна към него, но не отговори.
— Та как се казваше? Как ти е името, питам.
— Ко Теру Тафарей току ингоа.
— Леле! — възкликна превозвачът. — Я дай пак, ама само името. — Вдигна палец и показалец с няколко милиметра разстояние между тях, за да покаже нещо малко. — Само името.
— Теру Тафарей.
— И това не мога да го произнеса. — Балфор поклати глава. — Добре, как ти викат другарите ти, белите ти другари? Кросби как ти викаше?
— Теру.
— Все тая. Само глупак би си кълчил езика така. Какво ще кажеш да те наричам Тед? Едно хубаво британско име. Съкратено от Тиодор или от Едуард, можеш да си избереш. Едуард е хубаво име.
Тафарей не отговори.
— Аз съм Томас. — Превозвачът вдигна длан към гърдите си. — А ти си Тед.
Той протегна ръка да го потупа по главата. Маорът се дръпна рязко и Балфор изненадано отскочи. После се засрами, вдигна леко крак и пъхна и двете си ръце в джобчетата на жилетката.
— Тамати — обади се Тафарей.
— Какво?
— На моя език името ти е Тамати.
— А — въздъхна облекчено Балфор. Извади ръце от джобовете, сплете пръсти за миг, после кръстоса ръце. — Значи си поназнайвал английски, браво.
— Знам много думи на английски. Казват, че говоря езика добре.
— Кросби ли те научи, Тед?
— Аз учех него. Учех го на кореро маори ! Ти казваш Томас, аз — Тамати. Ти казваш Кросби, аз — кореро маи !
Той се ухили, показаха се много бели и добре подредени зъби. Явно това беше някаква шега и превозвачът му се усмихна в отговор.
— Езиците никога не са ми вървели — призна той, като придърпа палтото си. — Щом не е английски, е испански, така викаше баща ми. Както и да е, виж сега, Тед, съжалявам за приятеля ти. Съжалявам за Кросби Уелс.
Лицето на Тафарей веднага стана сериозно.
— Хей маума харатанга.
— Да, да — измърмори Балфор, искаше му се онзи да престане да бръщолеви на своя език, — срамота е наистина. А и сега тази дандания, тази суматоха покрай съкровището и жена му.
Той се взря очаквателно през дъжда в маора.
— Хе пунаму какано руа — отвърна Теру Тафарей и докосна с палец и показалец камъка на шията си.
Сигурно беше някакъв талисман, помисли си превозвачът, всички маори носеха такива. Този беше почти колкото мъжка длан и беше шлифован до блясък, направен от тъмнозелен камък тук-там с по-светли петна и прикрепен с връв около шията, тъй че тесният край на острието на брадвата да ляга точно над ключицата.
— Да те питам… — Балфор реши да се пробва с изстрел в тъмното. — Да те питам, ти къде беше, когато стана тая работа, Тед? Къде беше, когато Кросби умря?
(Възможно беше маорът да го прати по дяволите, но пък току-виж се окажеше, че знае нещо. Нямаше смисъл превозвачът да обикаля да разпитва всеки срещнат, щеше да предизвика подозрения, далече по-безопасно му се струваше да заложи на местния, който най-вероятно не познаваше почти никого в града.)
Теру Тафарей впи тъмните си очи в него.
— Разбираш ли какво те питам? — настоя Балфор.
— Разбирам.
Разбираше, че го пита за смъртта на Кросби Уелс, но пък превозвачът не беше присъствал на погребението, това жалко подобие на погребение, помисли си Тафарей в изблик на гняв и презрение. Разбираше, че Балфор проявява само повърхностно съчувствие, дори не си беше свалил шапката от уважение към покойника. Разбираше, че превозвачът цели да извлече някаква изгода, тъй като в очите му играеха алчни пламъчета, както когато човек се озове пред възможност да получи нещо, без да даде друго в замяна. Да, Тафарей разбираше всичко много добре.
Читать дальше
