— Коя се смята за по-тежко провинение?
— Зависи какво наричаш тежко провинение — отвърна Манъринг и дръпна една лиана, изпречила се на пътя им. — Ако разпиляваш златна прах и те хванат, нищо чудно да те намерят заклан в леглото, ако пробуташ на някого изчерпано находище, ще те линчуват. Едното е да ти видят сметката хладнокръвно, а второто — да те нападне обезумяла тълпа. Средно положение няма.
Младежът се усмихна.
— А аз с хладнокръвен човек ли си имам работа?
— Това сам ще си решиш — отвърна Манъринг и протегна ръка.
— Ето я и „Аврора“.
— А! — Стейнс също спря, бяха се задъхали леко от изкачването. — Ами добре.
Двамата огледаха участъка. Стейнс забеляза един китаец, приклекнал с корито в ръка на двайсетина метра от тях.
— Кое е обратното на съкровище, което може да те върне у дома? — подхвърли магнатът. — Да си останеш завинаги тук? Да вържеш тенекия на господин Карвър?
— А това кой е? — попита младежът.
— Това е Кю — отвърна Манъринг. — Той ще остане.
Стейнс сниши глас.
— Той знае ли?
Манъринг се разсмя.
— Дали знае ли? Не ме ли чуваш какво ти говоря? Не горя от желание да ме заколят в леглото.
— Сигурно си мисли, че страшно сте се минали с това находище.
— Изобщо не ме интересува какво си мисли — отвърна презрително Манъринг.
В която Ах Кю опипва укрепените извивки на корсета на Анна и прави вълнуващо откритие, чието пълно значение ще осъзнае осем дни по-късно, когато пълното завъртане на четирите муселинови рокли на Анна ще му даде ясна представа за скритото в тях богатство, а в него не влиза, разбира се, златото в роклята от оранжева коприна, с която Анна никога не ходи в Кънери.
Анна лежеше неподвижно със затворени очи, а Ах Кю прокарваше ръка по роклята ѝ. Потупа корсета от край до край, проследи воалите, повдигна тежкия подгъв и потри плата между пръстите си. Методичните му движения като че ли закотвяха Анна във времето и пространството, на нея ѝ се струваше, че за него е изключително важно да докосне всяка част от дрехата, преди да стигне до тялото ѝ, и тази увереност я изпълваше с могъщо спокойствие. Той пъхна ръка под раменете ѝ, за да я обърне, тя се подчини безмълвно, вдигна като малко дете към устата си отмалели ръце и оброни глава на гърдите му.
Девета част
Подвижна земя
20 септември 1865 година
42° 43’ 0" S / 170° 58’ 0" E
Луна в Дева, първа четвърт
В която Ах Кю разпалва огнището с въглища, за да разтопи последното злато от роклите на Анна и на кюлчето да напише „Аврора“, името на находището, към което е обвързан с договор, а Анна простенва уплашено насън и вдига ръка към лицето си, сякаш да спре кървенето от рана.
Когато Анна се събуди, вече беше утро. Ах Кю я беше преместил в ъгъла на колибата. Беше подпъхнал под главата ѝ сгънато одеяло и отгоре я беше наметнал с вълненото си наметало. Още преди да отвори очи, тя беше сигурна, че е говорила насън, тъй като ѝ беше тежко и притеснено, косата ѝ беше мокра от пот. Ах Кю не беше забелязал, че е будна. Анна лежеше неподвижно и го гледаше как се суети със закуската, оглежда ноктите си, кима и си подсвирква, навежда се да разръчка въглищата.
В която Емъри Стейнс — на когото, след като двамата взаимно са спечелили доверието си, Кросби Уелс е разказал историята с предателството на Франсис Карвър от началото до края — импулсивно решава да подправи отчета за тримесечието и да заличи доказателствата за златото от документите на находището, но забравя за старателния си работник Кю, който съгласно правилата и въпреки че е заробен с договор с компанията, все пак заслужава награда.
След като пристигна в лагера, Емъри Стейнс изненадано установи, че знамението на трезора на „Аврора“ е вдигнато, това означаваше, че в него има прибрано злато. Той помоли охранителя да отключи трезора. Вътре имаше купчинка златни кюлчета. Стейнс взе едно.
— Колко ще ми струва, ако те помоля да се обърнеш с гръб, докато прехвърля другаде съдържанието на трезора?
Мъжът се замисли, пръстите му галеха приклада на пушката.
— Двайсет лири — отвърна той. — В брой. Не в злато.
— Ще ти дам петдесет — отвърна Стейнс.
Частично слънчево затъмнение
В която Емъри Стейнс се отправя към долината Арахура с чувал в ръка и с намерението да скрие съкровището, като го зарови в земята на маврите, без изобщо да му мине през ума, че Франсис Карвър може да се върне в Хокитика да проучи защо находището „Аврора“, това толкова обещаващо вложение, изведнъж се е оказало изчерпано.
Едно туй, кацнало в ленения храст на нивото на рамото му, наведе глава и зацвърча, необичайното чуруликане прозвуча като потракване на пръчка, прокарана по желязна ограда, докато някой свири на тръстикова свирка. Какъв прекрасен звук! Стейнс протегна ръка и докосна восъчните листа на ленения храст, очите му с наслада се спряха на ярките цветове, които в края бяха наситено лилави, а в средата избледняваха до зеленикавобяло.
Читать дальше
