— Бих искал да те попитам нещо — поде на мига Стейнс, — навярно е малко безочливо и може веднага да ми откажеш, ако по някаква причина не желаеш да отговориш или, да се изразя по-точно, ако не желаеш да задоволиш любопитството ми.
— О! — възкликна Анна, след това си пое дълбоко дъх, сякаш се стягаше за някакво изпитание, и извърна глава.
— Какво? — сепна се Стейнс.
Тя стана рязко, прекоси стаята и там спря с лице към стената, дишаше тежко.
— Не, глупаво е — рече отнесено. — Глупаво е. Не ми обръщай внимание. Ей сега ще се съвзема.
Младежът също се надигна.
— С какво те обидих? Моля да приемеш извиненията ми, ако наистина съм те засегнал. Но с какво?
Анна прокара ръка по лицето си.
— Не, нищо — рече тя, без да се обръща. — Просто ме изненада… И аз глупаво си помислих, че навярно… Не си виновен.
— Кое те е изненадало? Какво навярно?
— Чети…
— Да? Хайде, обясни. Моля те.
Тя най-сетне се успокои и се обърна.
— Задай си въпроса, слушам те — подкани го Анна и се насили да се усмихне.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?
— Разбира се.
— Добре — кимна Стейнс. — Става дума за един човек, Кросби Уелс…
Нещастното ѝ изражение се замени от смайване.
— Кросби Уелс!
— Той е наш общ приятел, ако се не лъжа. Или поне аз съм му верен и съм останал с убеждението, че ти също си му вярна.
Тя го огледа с присвити очи и попита:
— Откъде го познаваш?
— Не мога да отговоря на този въпрос — отвърна младежът. — Той ме закле да пазя тайна, да не разкривам на никого къде се намира и как сме се срещнали. Но спомена името ти във връзка с един къс злато, с мъж на име Франсис Карвър и с някаква кражба и стига да не е твърде нахално от моя страна — макар да знам, че е нахалство, съзнавам го, — бих искал да чуя цялата история. Не бих казал, че е въпрос на живот и смърт, защото не е, още по-малко мога да твърдя, че нещо важно зависи от това дали ще я узная, или не, тъй като всъщност не зависи нищо, но истината е, че влязох в съдружие с този Карвър — постъпих глупаво, вече го разбрах, — и имам чувството, ужасното чувства, че съм го преценил грешно, че все пак той е негодник.
— Той тук ли е? — попита тя. — Кросби в Хокитика ли е?
— Боя се, че не мога да ти кажа.
Ръцете ѝ се бяха вдигнали към корема.
— Не държа да узная къде е — рече Анна. — Но искам да му предадеш съобщение от мен. Много е важно.
В която Теру Тафарей не споменава пред Кросби Уелс името на Франсис Карвър, нито пък за краткия им сблъсък преди месец и този пропуск се дължи както на вродената му потайност, така и на известна пресметливост от негова страна: маорът си мисли, че при следваща среща с Карвър с лекота ще изкара от него поне един шилинг.
Кросби Уелс беше купил четири стъкла за прозорец, но тъй като още не беше изрязал отвора и не беше сложил рамката, засега те бяха подпрени на стената и отразяваха трепкащия пламък на лампата и квадратната решетка на печката.
— Имах един познат, дето загуби ръката си при наводненията в Дънстан — рече Уелс. Беше се облегнал на възглавницата с бутилка на корема, Тафарей седеше срещу него също с бутилка в ръка. — Течението го завлякло, ръката му се приклещила между два камъка и нямало как да я извадят. Името му беше съвсем обикновено, Смит или Стоун, нещо такова. Както и да е, това няма значение, въпросът е, че после той все казваше, че най му било мъчно за татуировката. На ръката си имал татуиран цял платноход, бил си го направил за подарък, след като заобиколил нос Хорн, страшно съжаляваше, че я е изгубил. И по някаква причина тази история ми е останала в ума. Да загубиш татуировката си. Попитах го не може ли просто да си нарисува същата на другата ръка. А той отговори, че никога нямало да го направи, никога.
— Доста боли — обади се Тафарей. — Та моко .
Уелс вдигна поглед към него.
— Понякога стряскаш ли се, като се видиш? Ако си изкарал дълго време далеч от огледала. Забравяш ли как изглеждаш?
— Не. Никога.
Лицето на маора беше в сянка, светлината от лампата подчертаваше бръчките около устата му и му придаваше мрачен хищен вид.
— Аз щях да забравя.
— Ние имаме една пословица — рече Тафарей. — Тайа а моко хей хоа матенга му. 16 16 „Татуировката е приятел до живот“ или „Татуировката е приятел и в смъртта“ (маорски). — Б.пр.
— Аз порязах един по лицето — продължи Уелс, без да отмества погледа си от него. — Оставих му белег. Ето тук. От окото до устата. Кървеше като заклан. И твоята ли кървеше толкова?
Читать дальше
