— А Кросби? — попита госпожа Уелс. — Възможно е и самият той…
— Ако го видя, ще го убия!
— Франсис…
— Ще го убия!
— Той ще очаква, че ще го преследваш. Няма да се остави да го изненадаш втори път.
— Нито пък аз.
Ден преди заминаването на „На добър час“ Анна Уедърел беше привикана в салона долу, където я чакаше госпожа Уелс.
— Господин Карвър вече е по-добре — рече тя — и сега мога да отделя време да помисля за по-маловажните въпроси, сред които и твоето бъдеще. Не можеш да останеш в дома ми и час повече и знаеш много добре защо.
— Да, госпожо — прошепна Анна.
— Дори да си затворя очите за твоето предателство и да страдам мълчаливо, каквато, уви, е женската участ, не мога да простя стореното на господин Карвър. Това, че се сдуши със съпруга ми, говори не просто за порочни наклонности, а че не правиш разлика между добро и зло. Господин Карвър ще остане обезобразен до края на живота си. Извади късмет, че изобщо е жив, предвид сериозността на нараняванията. Завинаги ще носи този белег.
— Аз бях заспала — отвърна Анна. — Не съм видяла нищо.
— Къде е господин Уелс?
— Не знам.
— Истината ли ми казваш?
— Да. Кълна се.
Госпожа Уелс стана.
— Както знаеш, утре господин Карвър заминава за Западния бряг — рече тя, — а аз имам един познат в Хокитика. Името му е Дик Манъринг. Той ще се погрижи за теб, както намери за добре, ще бъдеш сред златотърсачи, както искаше в самото начало, и никога повече няма да се видим. Позволих си да пресметна разходите ти от последните два месеца и той ще поеме този дълг. Виждам, че си изненадана. Сигурно си мислиш, че брендито расте по дърветата. Така ли мислиш?
— Не, госпожо — прошепна Анна.
— В такъв случай би следвало да разбираш, че навикът ти да се наливаш, щом останеш сама, ми е коствал през последния месец немалко средства.
— Да, госпожо.
— Очевидно не си толкова глупава, колкото си порочна, макар че си затънала дълбоко в греха и това едва ли може да се брои за интелектуално постижение. Длъжна съм да те уведомя, че господин Манъринг не е женен, няма опасност да опозориш дома му, както стори с моя.
Анна не отговори, едва сдържаше сълзите си. След като госпожа Уелс я освободи, тя изтича в будоара, отиде при бюфета, измъкна запушалката, надигна гарафата с уиски с лауданум и отпи две дълги нещастни глътки. После се хвърли на леглото и плака, докато опиатът не я унесе.
Много добре знаеше какво я очаква в Хокитика, но заради угризенията си и чувството за вина беше решила да приеме съдбата си с каменно сърце. Можеше да отхвърли нарежданията на госпожа Уелс, да избяга през нощта, да измисли нещо. Но вече нямаше и капчица съмнение, че е с дете, и знаеше, че не след дълго ще си проличи. Трябваше да напусне града колкото се може по-скоро, преди госпожа Уелс да е разкрила тайната ѝ, и затова беше готова на всичко.
Над Гибсъновия вълнолом се стрелна чайка: щом стигна вълните, зави и се заиздига по въздушното течение, за да се спусне пак. Анна придърпа шала около раменете си. „На добър час“ вече беше получил разрешение да акостира. На брега беше метнато въже, платната се завъртаха и спускаха съгласно заповедите на Карвър и корабът бавно се приближи към пристана. Там се бяха събрали група хамали и Анна изведнъж, сякаш се събуждаше от сън, видя, че неколцина я сочат с пръст. Когато уловиха погледа ѝ, те вдигнаха шапки и се поклониха, сетне се засмяха и многозначително потупаха катарамите на коланите си. Тя се изчерви. Покрусено прекоси палубата и се хвана с две ръце за перилата от другата страна, вдиша дълбоко и плъзна поглед над плитчините, вълните се разбиваха в тях и пръските хвърляха изящна бяла пелена, която скриваше хоризонта. Стоя там, докато Карвър не я повика грубо да слезе на пристана, господин Едгар Клинч, съдържателят на „Скарата“, бил предложил да я подслони и капитанът бил приел от нейно име.
Тера о Тайнуи 15 15 Лодката на Тайнуи — в маорските предания голямо съзвездие във вид на плавателен съд, в което влизат Плеядите, Орион, Южният кръст и др. — Б.пр.
В която Кросби Уелс се отправя към долината Арахура и параходът „Титания“ се разбива в плитчините.
Късчето самородно злато на Уелс, което Стейнс отнесе в банката, беше оценено на малко повече от сто лири. Докато закупчикът проверяваше чистотата на златото и банковият служител си записваше нужното, от всички страни заваляха въпроси къде е било намерено. Младежът отговаряше уклончиво, вдигаше ръка на изток и сочеше общи белези като „поток“ и „хълм“, но опитите му да омаловажи находката претърпяха пълен неуспех. Когато стойността на златото беше записана на дъската, банкерът изръкопляска и златотърсачите закрещяха името на Стейнс.
Читать дальше
