— Ако искате, може да направим бронзова отливка, преди да го претопим — рече банкерът Фрост, когато младежът понечи да си тръгне. — Ще я позлатите отгоре и ще си я запазите за спомен или може да я пратите на любимата си у дома.
— Не ми трябва отливка — отвърна Стейнс. — Благодаря.
— Не желаете ли спомен от най-късметлийския ден в живота ви?
— Надявам се най-късметлийският ден в живота ми тепърва да дойде — отговори той и думите му предизвикаха нов изблик на ръкопляскане и възхищение, както и предложения от поне петима-шестима златотърсачи да „станат другари“. Когато най-сетне се измъкна от навалицата и излезе навън, младежът беше видимо ядосан.
— Обявиха ме за най-големия късметлия в Хокитика — рече той и подаде на Кросби Уелс плика с парите. — Обсипаха ме със съвети да не изпускам късмета си, да го споделя с останалите, да не крия на какво се дължи той и какво ли още не. Предполагам, историята, която ми пробутахте, не е вярна, господин Уелс, просто сте знаели какво ще стане, ако някой глупак се съгласи да влезе в Запасна банка с такъв къс злато по това време на деня.
Уелс се усмихна.
— Най-големият късметлия в Хокитика — повтори той. — Висока летва. Дано оправдаеш очакванията.
— Ще се постарая — отвърна Стейнс.
— Е, задължен съм ти — рече Уелс, после преброи набързо парите и прибра плика в джоба на жилетката си. — Парцелът, който искам да купя, е в долината Арахура. Петнайсетина километра на север. Нагоре по реката, няма как да го пропуснеш. Добре дошъл си по всяко време.
— Няма да го забравя.
Двамата се умълчаха. След малко по-възрастният мъж попита:
— Май още не ми вярваш?
— Боя се, че е така, господин Уелс.
— Значи може да изплюеш камъчето пред твоя човек Карвър.
— Карвър не е „мой човек“.
— Но въпреки това може да му споменеш за мен. Уж нехайно. Само за да видиш как ще реагира.
— Няма.
— Това ще е равносилно на убийство. Той има да си ми връща. Иска да ме види мъртъв.
— Мога да пазя тайна — отвърна Стейнс. — На никого няма да кажа.
— Вярвам ти — отговори Уелс. Той протегна ръка. — Късмет!
— Да, късмет и на вас.
— Може пак да се видим някога.
— Може.
Стейнс остана на стъпалата пред Запасна банка дълго след като Кросби Уелс си тръгна. Възрастният мъж се насочи към кантората на агента за недвижими имоти, пред вратата свали шапката си и влезе, без да поглежда назад. Минаха петнайсет минути. Стейнс се подпря на парапета и продължи да чака.
— Корабокрушение! Корабокрушение! Кораб на плитчините!
Глашатаят бързо се приближи.
— Кой е корабът? — подвикна Стейнс.
— „Титания“ — отвърна глашатаят. — Параход. Заседна в плитчините.
Името „Титания“ не говореше нищо на младежа.
— Откъде идва?
— От Дънидин през Окланд — отговори мъжът и след като Стейнс му кимна, че няма други въпроси, той отново закрещя: — Корабокрушение! Корабокрушение! Кораб на плитчините!
Най-сетне вратата на кантората за недвижими имоти се отвори и излязоха двама души, Кросби Уелс и навярно агентът, който си обличаше палтото. Застанаха отпред, потънали в разговор, и след няколко минути отстрани спря малък екипаж, теглен от два коня. Те се качиха, затвориха вратите, кочияшът подкара конете и екипажът затрополи на север.
В която двама случайни познати се срещат отново и Едгар Клинч е недоволен.
Господин Едгар Клинч се оказа внимателен и изключително словоохотлив придружител. По време на кратката разходка от Гибсъновия вълнолом той се впускаше в протяжни излияния за всичко, край което минаваха, за всяка витрина, склад, търговец, кон, кола или залепен афиш. Анна отговаряше нарядко и с тих глас, но щом стигнаха Запасна банка, тя изведнъж прекъсна дърдоренето му с изненадано възклицание.
— Какво? — попита сепнато Клинч.
На перилата пред банката се беше подпрял златокосият младеж от „Щастлив вятър“ и също толкова смаяно се взираше в нея.
— Ти! — извика той.
— Да — отвърна Анна. — Да!
— Албатросите!
— Помня.
Двамата се оглеждаха свенливо.
— Хубаво е, че се срещаме отново — отбеляза Анна.
— Щастлива случайност — рече той и слезе по стълбите. — Представяш ли си, да се срещнем отново! Колко съм мечтал за тази среща, ала тези мечти ми се струваха напразни, несериозни, блянове в просъница. Не съм забравил какво каза, когато сутринта навлизахме в пристанището: „Бих искала да го видя по време на буря“. Оттогава често си мисля за твоите думи, толкова прекрасно, оригинално съждение.
Читать дальше
