Елинор Катън - Светилата

Анна се изчерви, не само че досега никой не я беше наричал оригинална, но и през ум не ѝ беше минавало, че изреченото от нея може да се определи като „съждение“.

— А, просто случайно ми хрумна — рече тя.

Клинч, който чакаше да бъде представен, се прокашля силно.

— Отдавна ли си в Хокитика? — попита момчето.

— Пристигнах тази сутрин. Всъщност току-що, хвърлихме котва преди няма и час.

— Толкова скоро! — възкликна той смаяно, сякаш скорошното пристигане правеше случайната им среща още по-забележителна.

— А ти? — попита Анна. — Отдавна ли си тук?

— Повече от месец — отвърна момчето и изведнъж се усмихна. — Колко се радвам да те видя, прекрасно е! Откога не съм зървал познато лице.

— Ти… в лагера на златотърсачите ли си? — попита тя и отново се изчерви.

— Да, тук съм да натрупам състояние или поне случайно да се натъкна на него, признавам си, че не ми е много ясна разликата между двете. О! — Той смъкна рязко шапката си. — Каква непростима грубост от моя страна. Още не съм се представил. Казвам се Стейнс, Емъри Стейнс.

Клинч се възползва от тази възможност да се намеси.

— Харесва ли ви Хокитика, господин Стейнс?

— Да, много — отговори младежът. — Невероятна сбирщина от крайности! Има вестник, но не и кафене, в което човек да може да го прочете, има аптекар, който изпълнява всякакви рецепти, но не може да се намери лекар, който да ги предпише, а за болница да не говорим. В магазините има или само ботуши, или само чорапи, не и двете едновременно, а всички странноприемници по „Гуляйджийска“ предлагат през целия ден единствено закуска!

Анна се усмихваше. Отвори уста да отвърне, но Клинч я изпревари.

— В „Скарата“ има топла вечеря — рече той. — Порция за три пени и друга за шест пени, в която е включена халба бира.

— Кое беше „Скарата“? — попита Стейнс.

— На „Гуляйджийска“ — отговори Клинч, сякаш този адрес беше напълно достатъчен.

Момчето се обърна отново към Анна.

— Какво те води на Западния бряг? Да не би да идваш при някого? Тук ли ще живееш? Смяташ ли да останеш?

Анна не искаше да споменава името на Манъринг.

— Да, мисля да остана — рече тя предпазливо. — Ще отседна в „Скарата“, където любезно ме покани господин Клинч.

— Това съм аз — обади се съдържателят и протегна ръка. — Едгар е малкото ми име.

— Радвам се да се запознаем — рече Стейнс и стисна десницата му за миг, после пак се завъртя към Анна. — Още не знам как се казваш… Но може би е по-добре да не питам. Запази го в тайна, тъй че да се потрудя, за да го узная.

— Казва се Анна Уедърел — намеси се пак Клинч.

— О! — възкликна момчето.

На лицето му се изписа изненада, Стейнс се взираше любопитно в Анна, сякаш името ѝ му говореше нещо, което той, кой знае защо, не можеше да изрече.

— Хайде да тръгваме — подкани Клинч.

Стейнс отскочи настрани.

— А, да, разбира се. Вървете. Желая ви приятен ден и на двама ви.

— Радвам се, че се видяхме отново — рече Анна.

— Може ли някой път да те навестя? — попита той. — След като се настаниш в странноприемницата?

Анна изненадано му благодари и се канеше да добави още нещо, но Клинч вече беше обърнал гръб на момчето и я придърпваше след себе си, притиснал здраво ръката ѝ към гърдите си.

Маорът носеше на пояса си нещо като къса тояга от нефрит, мушната, все едно е пистолет или камшик. Беше във формата на весло и излъскана до блясък, камъкът беше тъмнозелен и изпъстрен с жълти жилки като грозд цветчета коухай, хванати в стъкло.

Карвър набързо изрече предложението си и се канеше да тръгва, когато изведнъж нефритът улови слънчевите лъчи и заискри — капитанът заинтригувано посочи към него и попита:

— Какво е това? Гребло ли?

— Пату пунаму — отвърна Тафарей.

— Дай да го погледна — рече Карвър и протегна ръка. — Искам да го пипна.

Тафарей извади тоягата от колана си, но не му я подаде. Застина за миг, впил очи в събеседника си, и внезапно скочи, замахна два пъти, сякаш да го прониже в гърлото и в гърдите, а после вдигна оръжието високо над рамото си, спусна го бавно и го задържа на милиметри от слепоочието на Карвър.

— По-здраво от стомана — рече той.

— Виж ти — отвърна Карвър, който не беше трепнал. — По-здраво от стомана, а?

Тафарей сви рамене. Отстъпи и прибра тоягата в колана си, огледа Карвър с вдигната брадичка и стиснати зъби, след това се усмихна студено и му обърна гръб.