Уелс не отговори. След малко попита:
— И къде е той сега?
— Мисля, че е още в Дънидин.
— Сигурен ли си?
— В общи линии. Имам адреса му, трябва да му пиша веднага щом взема първото си находище.
— Значи си негов човек — подхвърли презрително Уелс.
— Не, просто съм му задължен, нищо повече. Той ми даде осем лири и в замяна аз трябва да му осигуря вложение в някое находище.
— Ти си му съдружник. Негов човек!
— Вижте — поде уплашено Стейнс, — каквото и да ви е сторил господин Карвър, по каквато и причина да го е направил, аз нямам нищо общо. Наистина. Та ако знаех, нима щях да спомена името му пред вас? Щях да си мълча, нали?
Уелс не отговори. Двамата се взираха изпитателно един в друг. Накрая младежът се обади:
— Добре, ще отнеса златото ви в банката.
В която Карвър започва издирването на Кросби Уелс, Едгар Клинч предлага услугите си и Анна Уедърел закалява решителността си.
„На добър час“ прекоси плитчините с прилива. На капитан Карвър му трябваше почти цял час, за да прокара платнохода в устието на реката, тъй като няколко кораба тъкмо заминаваха и той трябваше да изчака знак от Гибсъновия вълнолом, за да влезе в пристанището. Анна Уедърел, която стоеше сама на палубата, имаше достатъчно време да се наслади на гледката. Хокитика беше по-малка, отколкото тя очакваше, и много по-открита. В сравнение с Дънидин, който беше сгушен в залива Отаго и заобиколен от всички страни от хълмове, близостта на Хокитика до океана беше плашеща. На Анна сградите ѝ се видяха мрачни и запуснати, опънатите над улиците въжета с червени и жълти знаменца подчертаваха изпадналия вид на странноприемниците.
Внезапно разнеслото се дрънчене насочи вниманието ѝ към пристана, където един риж мъж с мустаци размахваше пиринчена камбана и крещеше с цяло гърло. Очевидно разгласяваше нещо, навярно привличаше клиенти за някоя странноприемница или заведение, но поменикът с хвалби не се чуваше от звъна на камбаната, чийто отвор беше толкова широк, че вътре можеше да се пъхне самун хляб, а езичето беше колкото кюлче. Тъжното ѝ дрънчене се приглушаваше от разстоянието и от поривите на вятъра.
Пътуването от Дънидин беше първото излизане на „На добър час“ в открито море под командването на Франсис Карвър, който от схватката вечерта на дванайсети май беше пострадал толкова, че на другия ден следобед не бе успял да се яви на кораба за редовния му курс до Мелбърн, нито пък да извести капитан Раксуърти за промяната в собствеността на платнохода. Раксуърти беше изключително стриктен и не би допуснал заминаването да се забави заради някой нехаен моряк, въпреки тежкия си махмурлук той беше вдигнал котва по график и след като „На добър час“ напусна пристана на Порт Чалмърс, на Карвър не му оставаше нищо друго, освен да чака завръщането му. През следващия месец той ближеше раните си под грижите на притеснената госпожа Уелс, която изпадаше в отчаяние всеки път, щом зърнеше обезобразеното му лице. Срезът на бузата му беше зашит, след това конците бяха извадени и сега си личеше като грозно розово подпухване с дебелината на конопено въже, присвито в двата края. Той често докосваше белега с върха на пръста си и вдигаше ръка да го скрие, щом заговореше.
Когато на четиринайсети юни „На добър час“ се върна от Порт Филип, Карвър отиде при Джеймс Раксуърти и го уведоми, че вече не е капитан на кораба. Барката била продадена и по заповед на господин Уелс, новия собственик, Карвър бил издигнат в капитански чин, което му давало право да освободи екипажа и да събере нов. Срещата между двамата беше дълга и в никакъв случай сърдечна, отношенията им охладняха още повече, когато новият капитан установи, че преди месец част от товара е била свалена от кораба. Поиска обяснение от Раксуърти, но онзи само вдигна рамене, със свалянето на сандъка не били нарушени никакви правила и наредби. Гневът на Карвър бързо беше заменен от тревога. Той обиколи митницата, превозваческите кантори на пристанището и всички странноприемници наоколо, но разследването му не даде резултат. Вечерта прегледа списъка със заминаващите в „Отаго Уитнес“ и установи, че с изключение на „На добър час“ на тринайсети май от Порт Чалмърс е заминал само още един кораб, шхуната „Бланш“, потеглила за Хокитика. — Не е кой знае каква следа — рече Карвър на госпожа Уелс, — но не мога да стоя със скръстени ръце. Ако не направя нищо, ще полудея. Актът му за раждане и разрешителното за добив все още са в мен. Ще се представя като Кросби Уелс, ще кажа, че съм изгубил сандъка, и ще предложа възнаграждение за връщането му.
Читать дальше
