Мъжът поклати глава.
— Разрешителното ми за добив беше от Отаго — рече той, — а когато пристигнах, изобщо не минах през митницата. Никъде не е отбелязано, че съм тук.
— О! — възкликна Стейнс с нарастващо притеснение.
Непознатият пристъпи към него.
— Казвам ти самата истина, момче. Златото е мое. Намерих го в Клута. Ще ти нарисувам мястото, ако искаш. Карта ще ти направя! Не те лъжа.
Младежът отново погледна златото.
— Някой може ли да потвърди?
— Не съм го показвал на никого — отвърна мъжът рязко. — Кой би размахвал такова парче злато насам-натам? Веднъж вече ме ограбиха, не искам да се повтори. Освен мен го е виждал един-единствен човек. Една млада жена, Анна Уедърел. Тя може да потвърди, че казвам истината, само че е в Дънидин и не мога да седя да чакам да пристигне пощата.
Името Анна Уедърел не говореше нищо на Емъри и той не му обърна внимание, още повече че се чудеше как да се измъкне. Историята на мъжа не беше убедителна (на Стейнс му се струваше очевидно, че златото е било откраднато и сега крадецът, уплашен да не го заловят, се опитва да прикрие следите си, като накара един невинен човек да смени уличаващото доказателство в пари в брой, които не могат да бъдат проследени), а и външният му вид не вдъхваше доверие. Възрастният мъж изглеждаше уморен, с кървясали очи, приличаше на пропаднал пияница и дори от няколко крачки разстояние се усещаше миризмата на алкохол от дрехите и дъха му. За да спечели време, Стейнс подхвърли:
— Ще купувате земя, така ли?
Онзи кимна.
— Харесал съм си един парцел. В долината Арахура. Мисля да се захвана с дърводобив. Приключих с търсенето на злато. Имах цяло състояние, но него вече го няма и това слага край на играта, поне за мен. Дърводобивът е честна работа.
— Как се казвате?
— Кросби Уелс.
Стейнс замълча за миг.
— Уелс ли?
— Точно така — потвърди другият и изведнъж се намръщи. — Да не би името ми да ти говори нещо?
Младежът си спомни странните нареждания на Франсис Карвър в „Хоторн“ преди месец: „Днес името ми не е Карвър, а Уелс. Франсис Уелс“.
— Кросби Уелс — повтори той.
— Точно така. — Мъжът присви очи. — Без средно име, без прякор, без прозвище, само простичкото Кросби Уелс още от деня на раждането ми. Но не мога да го докажа, разбира се. Не мога да докажа нищо без проклетите документи.
Стейнс отново се подвоуми. След това протегна ръка.
— Аз съм Емъри Стейнс.
Уелс прехвърли златото в другата си ръка и двамата се здрависаха.
— Колко ще ми искаш за услугата, Емъри Стейнс? Ще съм ти много задължен.
— Вижте — рече изведнъж Стейнс, — дали случайно не познавате… Прощавайте, че любопитствам, но дали случайно не познавате Франсис Карвър?
Той още не знаеше какво точно се е случило в деня преди заминаването му от Дънидин и къде е отишъл онзи следобед Карвър, защо е избрал да се представя под чуждо име и защо е смятал за толкова важен сандъка, в който имаше само пет най-обикновени рокли.
Уелс застина.
— Защо питаш?
— Извинявайте много, сигурно няма никакво значение. Попитах, защото преди около месец този Карвър реши да се представя с вашата фамилия само за един следобед, не повече, но така и не ми обясни защо и с каква цел.
Възрастният мъж беше стиснал юмруци.
— Каква ти е връзката с Карвър?
— Не го познавам добре — отвърна Стейнс, като се дръпна леко. — Той ми зае малко пари, нищо повече.
— Какви пари? Колко?
— Осем лири.
— Колко?
— Осем — повтори той и сетне потрети: — Осем лири.
Уелс пристъпи към него.
— Значи сте приятели, така ли?
— Ни най-малко — отговори младежът и отново отстъпи. — Впоследствие разбрах, че е бил каторжник, бил е десет години в Кокату, но вече беше късно, бях подписал.
— Какво си подписал?
— Договора за съдружие.
— И той се е подписал с моето име?
— Не — Стейнс вдигна умиротворително ръце, — само се представяше с него, с вашето име, но не знам защо. Вижте, съжалявам, че ви обезпокоих…
— Той беше — рече Кросби Уелс. — Той ми открадна документите. И златото. Настрои жена ми срещу мен. Взе името ми, парите ми и се опита да вземе и живота ми, само че не стана. Измъкнах се. И сега съм тук. Работя каквото дойде и едва свързвам двата края, вървя с наведена глава, постоянно се озъртам през рамо и накрая сигурно ще полудея. Това — размаха той късчето злато, — само това ми остана.
— Защо не се оплачете в полицията? — попита Стейнс. — Струва ми се, че имате достатъчно доказателства.
Читать дальше
