Елинор Катън - Светилата

Митничарят като че ли беше склонен да приеме. Остави вестника и се надвеси да погледне закаченото над бюрото разписание.

— Призори една шхуна вдига платна за Хокитика — рече той. — „Бланш“.

— На кой кей е? — попита Уелс. — Кажи ми и след това си затвори очите за пет минути. Нищо повече не искам, Бил.

Митничарят облиза замислено устни. Обърна се отново към разписанието, сякаш можеше да открие там правилното решение, написано черно на бяло. Изведнъж присви очи.

— Чакай малко!

— Какво?

— Тук има една пратка от теб.

Намръщен, Уелс пристъпи към него.

— Дай да видя.

Бил обаче придърпа тефтера към себе си.

— Сандък за Мелбърн. Натоварен е на „На добър час“ и ти си се подписал. — Той вдигна ядосано глава. — Какво е това, а?

— Не знам — отвърна Уелс. — Дай да погледна.

— Опитваш се да ме преметнеш!

— Не, честен кръст. Не съм подписвал никаква товарителница.

— Сложил си парите в сандъка, изпращаш го в Мелбърн и отплаваш за Хокитика да заметеш следите, а когато всичко утихне, ще прекосиш Тасманово море и златото ще те чака там, без да си платил митото!

— Не, не съм го пращал аз — възрази Уелс.

Митничарят презрително махна с ръка.

— Прибери си златото. Не искам да се забърквам.

Уелс не отговори. Плъзна поглед по тъмните очертания на корабите, играещите по водата пламъчета, закачените фенери, които проскърцваха от вятъра. След това рече предпазливо:

— Тази товарителница не е подписана от мен.

Бил се свъси.

— Не, хич и не опитвай. Няма да ме преметнеш.

— Актът ми за раждане — продължи Уелс. — Разрешителното за добив, документите… Всичко беше в касата у дома. Заклевам се. Този Карвър е бивш каторжник. Бил е в Кокату. Взел е всичко. Нямам нищо освен ризата на гърба си, Бил. Франсис Карвър е използвал името ми.

Митничарят поклати глава.

— Не, този сандък няма да замине за Мелбърн. Сутринта ще ги накарам да го свалят.

— Свали го още сега — предложи Уелс. — Ще го взема с мен в Хокитика. Така няма да напусне острова, нали? И всичко ще е законно.

Бил сведе поглед към регистъра на пратките, после вдигна глава.

— Не искам да се забърквам в никакви измами.

— Няма да направиш нищо нередно — успокои го Кросби. — Абсолютно нищо. Виж, ако го пуснеш за Мелбърн, ще има неплащане на мито. Готов съм да се подпиша, ако трябва. Само кажи къде.

Митничарят мълча дълго, двоумеше се.

— Не мога да го прехвърля на „Бланш“ — рече накрая той. — Заминава по изгрев и Париш вече е приел товара. Няма време.

— Изпрати го след това. Аз ще ти подпиша новата товарителница. Моля те.

— Няма нужда да ми се молиш — измърмори намръщено Бил.

Уелс пристъпи и сложи късчето злато на бюрото. За миг то заискря като трепкаща стрелка на компас.

Митничарят дълго се взираше в него. След това вдигна глава.

— Прибери си златото, Кросби Уелс. Не искам да се забърквам в нищо нередно.

Емъри Стейнс още не беше направил удар в Хокитика. Не беше открил находище, което да му харесва достатъчно, че да вложи парите си в него, нито пък група, към която да се присъедини. Беше се „позамогнал“, ала купчинката ценен прашец беше събрана оттук-оттам, както от южния, така и от северния бряг на реката и от малките потоци в другия край на кариерата, притокът на злато беше непостоянен и по-голямата част от намереното вече беше похарчено. Емъри имаше склонност към прахосничество по отношение на времето и парите си, предпочиташе да се храни и да преспива в компания, вместо сам в палатка под звездите, чиято романтичност, установи той, изчезваше след първата нощ на открито. Оказа се също така, че не е подготвен за суровата зима на Западния бряг, и често търсеше убежище от дъжда в някоя странноприемница, вечер се отдаваше на вино, осолено говеждо и карти, като се оправдаваше с лошото време, а на сутринта потегляше към реката да напълни отново кърпата си със златни люспици. Ако не беше споразумението с Франсис Карвър, младежът сигурно щеше да продължи да се носи по течението на случайността, тоест да следва двоичния модел на изстъплението и възстановяването, ала той не беше забравил условията на съдружието, според които бе длъжен в скоро време да „хвърли котва“, както се изразяваха златотърсачите, и да купи свое находище.