— Добър вечер — поздрави Франсис Карвър.
Седеше на стол с лице към трапа. В ръката си държеше пистолет.
— Какво става тук?
— Заповядайте, влезте.
— Какво става? — повтори Лодърбак.
— Каня ви на разговор.
— За какво?
— Горещо ви препоръчвам да влезете в каютата, господин Лодърбак.
— Защо?
Карвър не отговори, но дулото на пистолета леко трепна.
— Не съм я виждал, откакто говорихме — рече политикът. — Честна дума. Казахте ми да я оставя и аз я оставих, господин Уелс. От девет месеца не съм излизал от Акароа. Пристигнах едва днес вечерта, току-що. Не съм я доближавал, точно както ме помолихте.
— Това вие го казвате — отбеляза Карвър.
— Да, аз го казвам! Нима се съмнявате в думата ми?
— Не.
— Тогава какво означава това „вие го казвате“?
— Че доказателствата сочат друго.
Лодърбак премига.
— Не знам за какви доказателства говорите — рече той след миг, — но предполагам, че става дума за квитанциите на Данфорт.
— Точно така — потвърди Карвър.
Лодърбак хвърли поглед през рамо, пристъпи в каютата и затвори вратата.
— Добре — рече той. — Явно нещо се готви. Или вече сте го приготвили.
— Да.
— С Кросби ли е свързано? За него ли става дума?
— Както знаете, много се безпокоя за стария Кросби — отвърна Карвър.
Той замълча. Политикът притеснено попита:
— Така ли?
— Да, безпокоя се за него — повтори Карвър. — Горкият ще хвърли топа от пиене.
Лодърбак беше почнал да се поти.
— Къде е Раксуърти? — попита той.
— Гуляе на „Къмбърланд“, ако се не лъжа.
— А Данфорт?
— Също.
— Взели сте им мярката, така ли?
— Не — отвърна Карвър, — на вас съм ви взел мярката.
В която Карвър идва да довърши започнатото, Кросби Уелс отвръща на удара и лауданумът изиграва ролята си.
Когато два часа по-късно Карвър похлопа на вратата в къщата на улица „Къмбърланд“ №33, морското празненство беше в разгара си, чуваха се ритмично пляскане, потропване в такт с музиката и гръмогласен смях. Той почука отново, по-силно. Прислужницата Люси се появи чак след четвъртото почукване, въведе го веднага и изтича да повика господарката.
— О, Франсис! — възкликна госпожа Уелс, щом го видя. — Слава богу!
— Успяхме — рече Карвър и се потупа по гърдите, където във вътрешния джоб беше пъхнат документът за продажбата. — Всичко е подписано и веднага влиза в сила. Пратих едно момче да държи Лодърбак под око до сутринта, макар да се съмнявам, че ще се разприказва.
— Не си му направил нищо лошо, нали?
— Не, той просто е потънал в самосъжаление. Какво става тук?
Тя снижи глас до шепот.
— След ужасното скарване сутринта и кошмарния ден най-сетне извадихме малко късмет. Кросби е хлътнал по новото момиче. Сигурно си мисли, че ще ми отмъсти, като легне с него… но аз бях готова да дам какво ли не, за да ми се махнат тази вечер от главата. И щом се усамотиха, пратих Люси да им занесе пълна гарафа.
— Сипа ли вътре от онова?
— Разбира се.
— Колко е силно?
— Сложих половината бутилка.
— Чува ли се нещо?
— Нито звук.
— Добре — кимна той. — Ще се кача. Трябват ми петнайсет минути.
— Той е страшно ядосан. Знае за златото, казах ти вече, и за пристигането на Лодърбак. Внимавай!
— Няма какво да внимавам, нали е упоен.
— Нали няма да го застреляш, Франсис?
— Не измъчвай хубавата си главица с такива въпроси.
— Искам да знам.
— Само ще го халосам веднъж по тила — отвърна Карвър.
— Не тук!
— Естествено, че няма да го направя тук. Ще го изкарам навън.
— Момичето още е там. Може да се е увлякло по него, не знам.
— Ще се оправя с момичето. Ще го разкарам, преди да се захвана с мъжа ти. Не се тревожи.
— А аз какво да правя?
— Върни се в салона и гледай чашата на Раксуърти да не остава празна.
Ф
Карвър долепи ухо към вратата, не чу нищо и леко натисна дръжката. Вратата се отвори безшумно. В стаята беше тъмно, но в спалнята отвъд портала гореше газениче. В леглото имаше някой, завивките бяха издути, на възглавницата се тъмнееше коса. Той вдигна ръка към пояса си и прекрачи бавно прага.
Във въздуха изсвистя нещо тежко, Карвър понечи да се обърне, ала не успя, ударът в тила беше толкова силен, че той падна на колене. Завъртя се, пръстите му стиснаха ръкохватката на пистолета, но Кросби Уелс вдигна отново ръжена и го стовари върху ръката му, а после върху челюстта. Карвър се сви от болка. Инстинктивно вдигна ръце да предпази лицето си. Четвъртият удар го улучи в лакътя, петият — точно над слепоочието. Той се просна странишком на пода.
Читать дальше
