Елинор Катън - Светилата

Карвър поклати глава.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Какво „по-малко“, аз не знам нищо! Да не излезе после, че съм станал съучастник в престъпление? Да не би сандъкът да е краден? Хайде, Карвър, наистина мога да пазя тайна.

— А, има и друго — отвърна морякът. — Днес името ми не е Карвър, а Уелс. Франсис Уелс. Ако някой дойде, аз съм Франсис Уелс. Не ме питай защо.

— Мили боже! — възкликна момчето.

— Какво?

— Ужасно загадъчно се държиш.

Изведнъж Карвър се надвеси над него.

— Ако сега си плюеш на петите, ще го смятам за нарушение на договора ни. И ще държа да получа обезщетение… каквото намеря за добре.

— Няма да си плюя на петите.

— Не изпускай сандъка от очи, докато не се върна, и после ще си тръгнеш с една лира в джоба. Как се казвам?

— Господин Уелс.

— Гледай да не забравиш. Ще си дойда след два-три часа.

Щом Карвър излезе, Стейнс остави пистолета на скрина, тъй че да сочи към стената, и се наведе да огледа сандъка. Резето беше заключено с катинар. Той го вдигна и със задоволство установи, че е от най-простия вид. Усмихна се и извади ножката си, измъкна острието и пъхна върха в ключалката. След около минута човъркане механизмът щракна.

Кросби Уелс прегледа в пълно мълчание „Отаго Уитнес“ от първата до последна страница. След като приключи, разтърси вестника, сгъна го внимателно и стана. Госпожа Уелс седеше срещу него. Изражението ѝ беше студено. Кросби се приближи, хвърли вестника в скута ѝ — тя трепна, — после сложи ръце на кръста и впи очи в нея.

— Списъкът на пристигащите ми привлече вниманието — рече той.

Тя не отговори.

— И по-точно едно име. Пристига с парахода „Действен“. Акостира с прилива. Кога ще настъпи той, по залез ли?

Съпругата му продължаваше да мълчи.

— Странно, че не ми каза. Чакам от… колко, дванайсет години ли? Дванайсет години без никакъв отговор. Дванайсет години копая за злато в планината. А сега той пристига в града и ти си мълчиш. Даже не само си мълчиш. Нарочно се опитваш да ме заблудиш. Изгорила си вестника в камината! Това е подла измама, госпожо Уелс. Хладнокръвна измама!

— Прав си — рече тя спокойно. — Не биваше да се опитвам да те заблуждавам.

— Защо го изгори?

— Не исках тази новина да развали празненството довечера. Ако беше разбрал, щеше да отидеш на пристана, той сигурно щеше да ти обърне гръб и ти щеше да се прибереш в ужасно настроение.

— Точно това ми се струва подозрително, госпожо Уелс.

— Кое?

— Празненството.

— Най-обикновено празненство.

— Наистина ли?

— Кросби, не ставай глупав — рече тя. — Не търси под вола теле. Това е най-обикновено празненство.

— „Господа с връзки с морето.“ Моряци. Какво изобщо те интересуват моряците?

— Интересуват ме, защото са високопоставени и влиятелни, а аз искам заведението да върви добре и празненството ще ми помогне. Всички харесват тематичните празненства. В тях има очарование.

— А господин Алистър Лодърбак получил ли е покана?

— Не, разбира се — отвърна Лидия Уелс. — Защо да го каня? Никога не съм го виждала. А и както вече ти казах, изгорих вестника, защото не исках да се разтревожиш. Да, прав си, не биваше, съжалявам, че се опитах да те заблудя. Но празненството си е само празненство, уверявам те.

— А съкровището ми? — попита Уелс. — Книжата ми? Те какво общо имат?

— Нищо, боя се.

— Чудя се дали да не се разходя до Порт Чалмърс — подхвърли Уелс. — По залез. Времето ще е хубаво за разходка. Стига да не е много студено.

— Няма да те спирам.

— Само че ще пропусна празненството.

— Жалко.

— Наистина ли съжаляваш?

Тя въздъхна.

— Кросби, държиш се като дете.

Той пристъпи към нея.

— Къде са парите ми, госпожо Уелс?

— В трезора на Запасна банка.

— Лъжкиня! Къде са?

— В трезора на Запасна банка.

— Къде са?

— В трезора на Запасна банка.

— Лъжкиня!

— С обиди нищо няма да…

Уелс я зашлеви силно.

— Ти си мръсна лъжкиня и долна крадла и заслужаваш да те нарека с още по-обидни имена.

Възцари се гробна тишина. Госпожа Уелс не посегна към бузата си, по която се бяха отпечатали пръстите му. Седеше съвсем неподвижно и изведнъж обзет от раздразнение, Уелс ѝ обърна гръб и прекоси стаята към подредените на сребърен поднос гарафи и бутилки. Наля си чашка, гаврътна я на един дъх и я напълни отново. Анна беше впила поглед във въжения венец, който излизаше рошав изпод треперещите ѝ пръсти. Не смееше да погледне госпожа Уелс.