Стейнс не умееше да преценява добре хората. Обичаше да бъде очарован и затова често биваше привличан от личности, в чието държание се усеща намек за трагедия, романтика или нещо митично. И да подозираше, че у Карвър се таи някаква подлост, младежът я възприемаше само като въображаема черта, допълваща пиратския образ на моряка, и ако се беше постарал да разнищи това си впечатление, щеше да установи, че то му допада. Карвър беше с повече от двайсет години по-голям от него и освен това беше набит и тъмнокос за разлика от Стейнс, който беше слаб и русоляв. По-възрастният мъж имаше вид на човек, готов всеки миг да извади оръжие, говореше грубо и рядко се усмихваше. С две думи, младежът го намираше за възхитителен.
Щом подписаха договора, Карвър стана още по-рязък. Находищата в Отаго, заяви той, вече били на изчерпване. По-добре било Стейнс да се отправи към току-що построения град Хокитика на Западния бряг, където, ако се вярвало на слуховете, човек можел да забогатее за един ден. Пристанището на Хокитика било известно с опасностите си, два парахода вече се били разбили в плитчините, заради това било за предпочитане да се пътува не с параход, а с платноход. Ако младежът склонял да го придружи до митницата, а след това до железарията на „Принсес“ и оттам до Запасна банка, до обяд щели да свършат всички задачи. Стейнс на драго сърце се съгласи и след три часа вече разполагаше с разрешително за добив, вързоп с най-необходимото и билет за Хокитика за шхуната „Бланш“, която сутринта на тринайсети май щеше да вдигне котва.
През следващия половин месец двамата се срещаха често: Карвър беше в едномесечна почивка, докато корабът му бъде насмолен и такелажът бъде сменен, и затова също като Стейнс беше отседнал в „Хоторн“ на улица „Джордж“. Повечето сутрини закусваха заедно и понякога младежът го придружаваше в многобройните му задачи и срещи из града, като през цялото време не спираше да бърбори. Карвър не го отпращаше и макар че не му отговаряше и в държанието му се долавяше сдържана тревога, Стейнс се ласкаеше от мисълта, че компанията му е добре приета, тъй като отвлича вниманието на моряка от някакво голямо притеснение.
Емъри Стейнс съзнаваше, че оставя дълбока следа у всеки, с когото го срещне съдбата. С годините това познание се беше превърнало в очакване, в резултат на което странността на младежа изпъкваше още по-силно. Държанието му издаваше необичайна смесица от копнеж и въодушевление, което иде да рече, че въодушевлението му беше винаги от мечтателен вид, а копнежите — неизменно възторжени. Той намираше радост във всевъзможни невероятни и непрактични идеи, които преследваше с нескритата наслада на потънало в игра дете. Когато говореше, изказваше оригинални съждения, и то с идеалистичен плам, който будеше усмивки дори у най-строгите му критици, а когато мълчеше, отстрани изглеждаше, че въображението му работи под пълна пара, понеже Стейнс често въздишаше или кимаше, сякаш се съгласяваше с невидим за околните събеседник.
Ведростта му сякаш бе непоклатима, ала тази му нагласа не почиваше на някакви определени житейски принципи. Като цяло убежденията му бяха по-скоро интуитивни, отколкото стъпили на здрава основа, и той не беше придирчив към подбора на личностите, с които общуваше, смяташе по своя си интуитивен начин, че всеки мислещ човек е длъжен да търси досег с различен тип хора, ситуации и възгледи. Беше много начетен и макар че имаше слабост към романтиците и никога не му омръзваше да обсъжда свойствата на възвишеното, в никакъв случай не беше строг последовател на това, а и на което и да е друго направление. Самотното му, оставено на самотек детство, прекарано най-вече в бащината библиотека, го беше подготвило за множество възможни животи, без той да има предпочитание към някой от тях. Можеше да бъде видян и как, издокаран в сутрешен тоалет, разисква Цицерон и Сенека, и как с ботуши и вълнен панталон се спуска по някой планински склон в търсене на хубава гледка, при това и в двата случая насладата му щеше да е еднаква.
На двайсет и първия му рожден ден му беше поставен въпросът къде би искал да отиде и той веднага отвърна: „В Отаго!“, тъй като знаеше, че златната треска във Виктория е отминала, а от малък беше влюбен в златотърсаческия живот, който неговите копнежи рисуваха като донкихотовски и алхимически. Представяше си как златото блести невидяно и неоткрито на някой самотен бряг в неизследвана страна, представяше си как пълната месечина се жълтее над открито море, представяше си как прекосява на кон през брода голяма река и спи на голата земя, как налива вода в дървено корито за промиване и навива тесто около пръчка, за да го опече в жаравата. Колко ще е хубаво, мислеше си той, да може да каже, че богатството му е по-старо от хората и човешката история, че го е намерил случайно, че с двете си ръце го е извадил от земята.
Читать дальше
