— Искаш ли още препечен хляб, Анна? — попита госпожа Уелс.
— Не, госпожо.
— Един от гостите довечера е награждаван с орден — продължи госпожа Уелс, като смени темата. — Колко вълнуващо! За първи път ще бъда домакиня на герой от морска битка. Трябва да го разпитаме за онова време, нали, Анна?
— Да.
— Капитан Раксуърти. Награден е с кръст „Виктория“, дано не забрави да си го сложи довечера. Подай ми маслото, моля.
Уелс подаде маслото и след малко се поинтересува:
— Пристигна ли днешният „Уитнес“?
— Да, прегледах го, няма нищо интересно — отвърна тя. — Петъчните вестници винаги са много постни.
— Къде е? — попита господин Уелс.
— Изгорих го.
Той впи поглед в нея.
— Все още е сутрин.
— Знам, че е сутрин, Кросби! — засмя се съпругата му. — Запалих камината в стаята си с него.
— Девет часът е — оплака се Уелс. — Кой изгаря днешния вестник в девет сутринта? И то преди да съм го прочел. Ще ме накараш да изляза.
— Спести си шестте пенса — рече госпожа Уелс. — Вътре имаше само клюки. Нищо интересно, както ти казах.
Тя хвърли поглед към часовника, Анна забеляза, че го прави за втори път, откакто са седнали на масата.
— Аз харесвам клюките — рече Уелс. — А и нали знаеш, че търся в какво да вложа парите. Как да съм в крак с цените без вестник?
— Е, стореното е вече сторено, нищо няма да ти стане да почакаш до утре. Искаш ли още препечен хляб, Анна?
Анна се намръщи леко, госпожа Уелс вече я беше питала.
— Не, госпожо.
— Добре. — Госпожа Уелс потропваше нервно с крак. — Каква забава ще стане довечера! Обичам да подготвям празненства. А и моряците са толкова жизнерадостни. И много добри разказвачи. Историите им никога не са скучни.
Уелс продължи да мърмори:
— Знаеш, че сутрин обичам да чета вестник. Всяка сутрин го правя.
— Можеш да наваксаш с „Лийдър“ — отвърна съпругата му. — Или с „Литълтън Таймс“ от миналата седмица, на писалището е.
— Защо не изгори него тогава?
— Ох, да му се не види, Кросби! — извика тя. — Какво толкова, ако си запълниш сутринта с друго? Прочети някоя заселническа брошура. Има цяла купчина долу на скрина.
Уелс си допи кафето и остави рязко чашата, чинийката издрънча.
— Дай ми ключа за касата — рече той.
На Анна ѝ се стори, че госпожа Уелс е застинала за миг. След това тя продължи да размазва маслото върху филийката и без да поглежда съпруга си, попита:
— За какво ти е?
— Как така за какво ми е? За да видя златото.
— Нали решихме да изчакаме по-благоприятно време за продажбата?
— Не съм тръгнал да го продавам. Просто искам да преценя състоянието си. Да прегледам книжата си.
— „Книжата ти“? Аз не бих ги нарекла така — отбеляза госпожа Уелс и се изсмя.
— А как?
— „Книжа“ звучи високопарно.
— Разрешителното за добив на злато си е книга, не е ли?
— За какво ти е притрябвало?
Той присви очи.
— Какво си ме заразпитвала като инквизитор?
— Аз ли?
— Книжата са си книжа — заяви Уелс. — Има и едно писмо, което искам да прегледам отново.
— Стига, чел си го хиляда пъти, Кросби. Дори аз го знам наизуст. „Скъпо момче, не ме познаваш…“
Той стовари юмрук на масата, съдовете издрънчаха.
— Млъквай!
— Кросби! — възкликна смаяно госпожа Уелс.
— Едно е да се шегуваш, друго е да се подиграваш — рече той. — Прекаляваш!
Съпругата му като че ли понечи да отвърне, но после се отказа. Избърса устни със салфетката и се посъвзе.
— Извинявай.
— Не ми е притрябвало извинението ти. Искам ключа.
Тя се опита отново да се изсмее.
— Стига, Кросби, днес не е ден за това. Празненството довечера… За толкова неща трябва да се погрижа. Хайде да го оставим за утре. Ще седнем заедно…
— Не желая да го отлагам за утре — отсече Уелс. — Дай ми ключа.
Госпожа Уелс се надигна.
— Боя се, че чу последната ми дума по този въпрос. Извинете ме.
— Извинявай, но ти не си чула моята — отвърна той, после избута стола назад и също стана. — Къде е? На врата ти ли?
Тя се отдръпна от него и заобиколи масата.
— В интерес на истината е в банката. И нямам дубликат у дома. Ако почакаш…
— Глупости! Винаги го носиш на врата.
Съпругата му направи още една крачка към вратата, едва сега си пролича колко е уплашена.
— Моля те, Кросби, не прави сцени.
Той пристъпи към нея.
— Дай ми го!
Госпожа Уелс се насили да се усмихне, но устните ѝ трепереха.
— Кросби, бъди разумен. Недей да…
— Дай ми го!
— Не прави сцени…
— Още не си видяла сцена. Дай ключа!
Читать дальше
