Елинор Катън - Светилата

Молбата му беше изпълнена и веднага беше купен билет за парахода „Щастлив вятър“, който потегляше за Порт Чалмърс. В деня на заминаването баща му го посъветва да мисли трезво, да постъпва благородно и да се върне у дома, щом види достатъчно от света, за да разбере къде е мястото му в него. Пътуването в чужбина, рече той, е най-доброто образование и всеки мъж е длъжен да види и да опознае света. След като си стиснаха ръцете, старецът му връчи плик с банкноти с думите да не ги харчи наведнъж и му пожела приятен ден, все едно синът му излизаше да се поразходи и ще се върне за вечеря.

— А той какво работи? — попита Карвър.

— Съдия е — отвърна Стейнс.

— Добър ли е?

Момчето въздъхна и леко отметна глава.

— Ами… да, мисля, че е добър. Как да опиша баща си? Той чете много и е уважаван от колегите си, но има свои си представи за нещата. Например: твърди, че от него ще получа като наследство само цигулката и бръснача му, защото човек можел сам да си проправи път в живота, стига да е гладко обръснат и да може да свири. Дори го е написал в завещанието си, всичко останало отива при майка ми. Малко е странен.

— Хмм… — отговори Карвър.

За последен път закусваха заедно в „Хоторн“. На другата сутрин шхуната „Бланш“ потегляше за Хокитика, а няколко часа по-късно „На добър час“, оборудван с нов такелаж и с насмолен корпус, вдигаше платна за Мелбърн.

— Странно — продължи Стейнс, като почукваше по яйцето, — за първи път от пристигането ми в Дънидин някой ме пита какъв е баща ми — всеки срещнат се интересува къде ще търся злато или ми предлага съдружие, не помня вече колко пъти са ме питали какво ще правя с парите си, щом се замогна. Интересна дума е тази, „замогвам се“. Като че ли малко принизява цялата идея, не смяташ ли?

— Аха — измърмори Карвър, вперил очи във вестника.

— Чакаш ли някого?

— Какво? — попита морякът, без да вдига глава.

— От десет минути преглеждаш списъка с пристигащите в „Отаго Уитнес“ и още не си посегнал към закуската.

— Никого не чакам — отсече Карвър и отгърна на следващата страница, където бяха поместени няколко дописки от златните находища.

Помълчаха известно време. Морякът четеше, Стейнс дояде яйцето. Младежът тъкмо се канеше да стане и да се сбогува, когато вратата се отвори и влезе куриер.

— Господин Франсис Карвър!

— Аз съм — вдигна ръка Карвър.

Той разкъса плика и плъзна поглед по текста. Заради тънката хартия Стейнс видя, че съобщението се състои само от един ред.

— Надявам се да не са лоши новини — рече той.

Карвър дълго стоя неподвижно, след това смачка писмото на топка и го хвърли в огъня. Бръкна в джоба за пени и щом куриерът си тръгна, се обърна към младия си съдружник и попита:

— Какво ще кажеш за една златна лира?

— Много неща мога да кажа за една златна лира, но не ми се вярва да искаш да ги чуеш — отвърна Стейнс.

Карвър се взря в него с присвити очи.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита момчето.

— Да. Ела с мен.

Стейнс го последва по стълбите. Изчака съдружника си да отключи вратата и след това влезе заедно с него. Досега не беше стъпвал в стаята му. Беше доста по-голяма от неговата, но обзавеждането беше същото. Усещаше се лека миризма на спарено, завивките върху леглото бяха замотани. Насред стаята беше оставен обкован пътен сандък, на чийто капак беше залепена товарителница.

— Пази го за малко — рече Карвър.

— Какво има вътре?

— Няма значение какво има вътре. Не го изпускай от очи, докато не се върна. Няма да е повече от два часа. Най-много три. Имам да свърша една работа в града. За това ще получиш една лира.

Младежът вдигна вежди.

— Цяла лира, за да наглеждам няколко часа един сандък?

— Така ще ми направиш услуга — отвърна Карвър. — А аз не забравям задълженията си.

— Сигурно е нещо много ценно.

— За мен е ценно. Съгласен ли си?

— Добре — усмихна се Стейнс. — Щом е услуга. С радост.

— Трябва ти оръжие — рече Карвър и се приближи към писалището.

Младежът се разсмя.

— Оръжие?

Карвър извади пистолет, отвори го и надникна в цевта. Кимна доволно, затвори го и му го подаде.

— Ще се наложи ли да го използвам? — попита Стейнс, като оглеждаше пистолета.

— Не. Само го размахай, ако влезе някой.

— Да го размахам ли?

— Да.

— Кой ще влезе?

— Никой, Никой няма да влезе.

— Какво има в сандъка? — попита отново Стейнс. — Струва ми се, че е редно да знам. Мога да пазя тайна.