Елинор Катън - Светилата

В този момент на вратата се почука рязко и в коридора отекна глас:

— Пратка за госпожа Лидия Уелс.

Госпожа Уелс понечи да стане, но Кросби, който се беше зачервил като рак, я спря.

— Стой! Няма да мърдаш оттук! — Той посочи Анна с чашата. — Иди да я вземеш.

Тя се подчини. Получи бутилка от половин литър, опакована в амбалажна хартия и подпечатана с печата на аптеката на улица „Джордж“.

— Какво е? — извика Уелс от горния етаж.

— Доставка от аптеката — отвърна Анна.

Настъпи тишина, после госпожа Уелс се обади с ясен глас:

— О, знам какво е. Тоник за коса, поръчах го миналата седмица.

Анна се качи с бутилката в ръка.

— Тоник за коса — повтори Уелс.

— Кросби, ставаш параноик — рече госпожа Уелс и се обърна към Анна. — Отнеси го в стаята ми. Сложи го на нощното шкафче.

Уелс продължаваше да се взира мрачно в съпругата си.

— Никъде няма да ходиш — изръмжа той, — докато не ми кажеш истината. Няма да мърдаш оттук, искам да те държа под око.

— В такъв случай ме очаква доста отегчителен ден — отбеляза тя.

Кросби Уелс ѝ се сопна ядосано и двамата продължиха да се дърлят. Доволна, че има повод да ги остави, Анна прекоси коридора и влезе в сумрачната стая на госпожа Уелс. Понечи да остави увитата в хартия бутилка на нощното шкафче и в този миг нещо улови погледа ѝ — шишенце с тоник за коса, наполовина по-малко от бутилката в ръката ѝ и съвсем различно на вид. Тя намръщено погледна новата доставка и някакъв непреодолим подтик я накара да подпъхне пръст под опаковката и да свали хартията. На бутилката нямаше етикет, корковата тапа беше запечатана с восък. Анна я вдигна към светлината. Течността вътре беше гъста, мазна и ръждива на цвят.

— Лауданум — прошепна Анна.

Учуден, Стейнс повдигна роклята към светлината. Бяха общо пет, една от оранжева коприна, останалите от муселин, и освен тях в сандъка нямаше нищо друго. Какво ли означаваше това? Навярно роклите имаха някаква сантиментална стойност за Карвър… но ако беше така, защо той го беше въоръжил с пистолет, за да ги пази? Може би бяха откраднати, макар че не изглеждаха кой знае колко ценни… Да не би морякът да си беше загубил ума? Тази мисъл развесели Стейнс, той се усмихна, сетне поклати глава и прибра роклята.

На вратата се потропа рязко.

— Кой е? — попита младежът.

Не последва отговор, но след миг се почука отново.

— Кой е там? — повтори той.

Посетителят потропа за трети път, още по-настойчиво. Сърцето на Стейнс заби учестено. Той се приближи към писалището и взе пистолета. Отпусна ръка до бедрото си, за да прикрие оръжието, отиде на вратата, свали резето и я открехна.

— Да?

В коридора стоеше китаец на трийсетина години, облечен в туника и вълнено наметало.

— Франсис Карвър?

Стейнс си спомни заповедта на Карвър.

— Боя се, че тук няма такъв — рече той. — Да не би да търсите господин Уелс, Франсис Уелс?

Китаецът поклати глава.

— Карвър — повтори той.

Извади от джоба на гърдите си лист и му го подаде. Младежът заинтригувано го взе. Оказа се писмо от затвора в Кокату, в което се благодареше на господин Яншън за запитването и се обясняваше, че след освобождаването си господин Франсис Карвър е отплавал с парахода „Спарта“ за Дънидин, Нова Зеландия. Най-отдолу и с по-тъмно мастило някой беше написал „Странноприемница «Хоторн»“. Стейнс дълго се взира в писмото. Не знаеше, че Карвър е бил в затвора, новината го сепна, но след като размисли, той реши, че това е напълно очаквано. Накрая поклати без желание глава.

— Съжалявам — рече той, върна писмото на китаеца и се усмихна извинително. — Тук няма човек на име Франсис Карвър.

На „Къмбърланд“ №35 времето се точеше едва-едва. Анна и госпожа Уелс бяха сплели общо петнайсет венеца и ги бяха окачили долу в салона, наблюдавани от Кросби, който се наливаше мълчаливо. Зад подиума бяха направили „грот“ с помощта на едно гребло и навързан с лико чаршаф, а зад бара бяха провесили на въженце морски знаменца. След като подредиха венците, те се заеха с лимоните и смърчовата бира, нагласиха свещи, изплакнаха чашите, напълниха газените лампи и избърсаха прахта, като разтегляха всяка задача колкото се може повече и се възползваха от всеки повод да се качат горе или да отскочат до кухнята, за да избягат от неприятното сърдито мълчание.