Естеството на „Дома на желанията“ ѝ беше разкрито внимателно и постепенно. Сутринта, когато Анна пристигна в Дънидин, госпожа Уелс ѝ беше показала салона на първия етаж и Анна веднага го беше харесала: плюшените сепарета, бутилките от зелено стъкло на бара, масите за игра, колелото на късмета, напомнящата на изповедалня малка кабинка с летящи врати, в която госпожа Уелс понякога предсказваше срещу заплащане бъдещето на посетителите. На дневна светлина помещението изглеждаше запазено, прашинките, уловени от слънчевите лъчи, проникващи през високите прозорци, вдъхваха усещане за сила, за издръжливост. Анна беше възхитена. По настояване на домакинята тя стъпи на подиума и завъртя колелото — загледа как гумената стрелка потраква към триъгълника с голямата печалба и накрая с едно последно щракване го подминава.
Госпожа Уелс не я покани веднага да присъства на вечерните празненства. От прозореца в стаята си Анна наблюдаваше прииждащите мъже, които слизаха от файтони, сваляха ръкавиците си, пресичаха улицата и потропваха на вратата, не след дълго през пролуките на дюшемето се промъкваше мирис на пури, който придаваше на въздуха в стаята тръпчив, лютив привкус и забулваше в сива мъгла светлината от лампата. Към девет жуженето на разговорите се превръщаше в оглушителен грохот, накъсван от смях и ръкопляскане. Анна чуваше само това, което идваше през пода, макар че при всяко отваряне на вратата към коридора долу шумът се усилваше и тя успяваше да различи отделни гласове. Любопитството ѝ растеше, после беше заменено от униние и след няколко дни Анна нерешително и с гузна нотка в гласа попита дали ще ѝ бъде позволено да обслужва бара. Оттогава го правеше всяка вечер, но госпожа Уелс ѝ наложи две ограничения: никой от посетителите да не се обръща направо към нея и тя да не танцува.
— Вдига ти цената — обясни Уелс. — Колкото повече се налага да чакат, толкова повече ще ти вземе, когато те изкара на пазара.
— Стига, Кросби! — сопна се съпругата му. — Никой никого няма да изкарва на пазара. Не ставай смешен.
— Земеделието не е лошо занимание — подхвърли той. — Може да стана земеделец и тогава ти ще дойдеш да живееш с мен на село. — После се обърна към Анна и рече: — Няма нищо лошо в този занаят. Майка ми беше уличница, Бог да я прости.
— Опитва се да те изплаши — обади се госпожа Уелс. — Не го слушай.
— Не ме е страх — отвърна Анна.
— Видя ли, не я е страх — отбеляза Уелс.
— Защото няма от какво да я е страх — рече госпожа Уелс.
В интерес на истината Анна гледаше на момичетата в заведението не със страх, а със спотаено възхищение. Те не проявяваха никакво любопитство към нея, наричаха я Сидни или Порт Джаксън, но тя не се обиждаше, тъй като в нея нямаше и капчица гордост, умореното им безразличие ѝ се струваше изтънченост, към която Анна тайно се стремеше. Те предаваха поръчките на картоиграчите — за уиски с вода казваха „едно малко“, другото беше „едно чисто“ — и чакаха Анна да подреди чашите и да ги напълни. След това притискаха таблата към ханша си или я вдигаха високо над главата и кръшно се отправяха към масите, като оставяха след себе си лепкав мирис на пудра, мазила и парфюм.
Сутринта на дванайсети май обитателите на „Къмбърланд“ №35 станаха рано. Довечера в „Дома на желанията“ щеше да се проведе празненство в чест на моряците и „господата с връзки с морето“ и предстоеше голяма подготовка за това грандиозно събитие. Госпожа Уелс беше наела цигулар и беше поръчала доставка на лимони, смърчова бира, ром и няколкостотин метра въже, от което възнамеряваше да сплете венци за украса на масите.
— Аз ще направя първия като мостра — рече тя на Анна, — а ти може да сплетеш останалите следобед, ще ти покажа последователността и как да скриеш краищата.
— Язък за хубавото въже — измърмори Уелс.
Съпругата му продължи, все едно не го е чула:
— Според мен с венците ще стане страхотно, човек никога не може да прекали с украсата. Ако остане от въжето, ще го закачим над бара.
Закусваха заедно — това се случваше рядко, тъй като Уелс рядко ставаше преди обяд, а господарката вече беше излязла, когато Анна се събудеше. Госпожа Уелс седеше като на тръни, навярно се тревожеше за успеха на празненството.
— Ще изглеждат прекрасно — отвърна Анна.
— А после какво ще измислиш? — подхвърли Уелс сърдито. — Празненство за златотърсачи? Със сандъче с пясък на всяка маса и подземна галерия зад бара? „В чест на редовия човек! — така може да го оповестиш. — Празненство за обикновените хора. За господата без никакви връзки.“ Не е зле, нали?
Читать дальше
