Елинор Катън - Светилата

Стейнс вдигна рамене и въздъхна.

— Добре, съгласен съм.

— И третият финансов въпрос. — Фрост се покашля. — Когато през януари беше намерено съкровището, господин Клинч ми направи подарък от трийсет лири. Боя се, че ги похарчих и в момента не мога да възстановя и пени. И затова се питам дали не мога да разчитам на вашата щедрост и да включа тази сума като банкови разходи. — Банкерът изрече всичко това на един дъх и после добави: — Като заем, разбира се. Ще ви ги върна, когато излезете на свобода.

— Колата идва — обади се Девлин и стана.

— Добре — кимна Стейнс. — Включете ги. Няма значение.

Фрост въздъхна облекчено.

— Благодаря ви много, господин Стейнс. — Той гледаше как Девлин съпровожда младежа навън. Щом стигнаха прага, банкерът извиси леко глас и извика след тях: — Утре ще ви изпратя подробна разбивка по пера за всички плащания.

Когато църковната камбана удари седем, Уолтър Муди тъкмо приключваше с прибирането на дрехите си в сандъка — затвори капака, залости резето и се изправи. Провери копчелъка на тютюневия си панталон от молескин, затегна колана, нагласи червеното шалче на врата си и накрая посегна да вземе палтото и шапката, то беше съвсем обикновено, вълнено, дълго почти до коленете, а тя — с широка периферия, намазана с восък, за да не пропуска дъжд. Сложи си ги, метна вързопа на рамо и излезе от стаята, като взе ключа със себе си.

По време на отсъствието му сандъкът щеше да го чака в склада на Кларк на Гибсъновия вълнолом, където щяха да бъдат препращани и писмата, които пристигнеха в „Короната“. Заедно с ключа Муди остави на тезгяха и три шилинга, за да покрие тези разходи. След това пъхна още един в ръката на прислужницата, стисна жълтата ѝ длан между своите и ѝ благодари топло за трите месеца грижи и гостоприемство. Излезе от „Короната“, зави по тясната пътека, която водеше към брега, и пое на север, вързопът се подмяташе на гърба му, събраната палатка се удряше в бедрата му при всяка крачка.

Не беше изминал и три километра от Хокитика, когато видя, че на десетина метра зад него върви друг мъж в обичайните златотърсачески одежди. Муди се спря да го изчака и двамата си кимнаха.

— Здрасти — обади се непознатият. — На север ли отиваш?

— Да.

— Към брега? Към Чарлстън?

— Надявам се да стигна до там. В една посока ли сме?

— Така изглежда. Нещо против да вървим заедно?

— Ни най-малко — отвърна той. — Ще се радвам да имам компания. Казвам се Уолтър Муди. Уолтър.

— Пади Райън — представи се другият. — Звучиш ми като шотландец, Уолтър Муди.

— Не мога да го отрека.

— Никога не съм имал неприятности с шотландци.

— И аз не съм се карал с ирландци.

— Май си останал единствен — усмихна се Пади Райън. — Но наистина не мога да се оплача от шотландците.

— Радвам се.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Май и двамата сме далече от дома — рече Пади Райън.

— За себе си бих казал, че съм далече от родното си място — отвърна Муди, присвил очи към вълните в морето, — но за дома не съм толкова сигурен.

— Щом домът не е мястото, от което идваш — подхвърли ирландецът, — то значи е там, където отиваш.

— Добре казано — отбеляза Муди.

Пади Райън кимна доволно.

— Значи мислиш да останеш тук, Уолтър, така ли? След като поработиш по находищата и натрупаш пари?

— Предполагам, че късметът ще ми даде отговор на този въпрос.

— Кое ще е по-голям късмет, да останеш или да заминеш?

— Най-големият късмет ще е да мога да избирам — отвърна Муди за своя изненада, тъй като преди три месеца не би отговорил така.

Пади Райън го изгледа преценяващо.

— Имаш ли нещо против да си разкажем историите? Да скъсим пътя.

— Историите? Имаш предвид живота си?

— Да, или пък някакви истории, които сме чули от други, или каквото ни дойде наум.

— Добре — отвърна леко сковано Муди. — Ти ли почваш, или аз?

— Давай ти — подкани го ирландецът. — Измисли една дълга и засукана, тъй че да забравим за нозете си и за пътя.

Муди мълча дълго, чудеше се откъде да започне.

— Двоумя се кое да избера, цялата истина или нищо друго освен истината — рече той. — Историята ми е такава, че не може да съвмести и двете.

— А, че за какво ти е истината? — попита Пади Райън. — Кой казва, че историите трябва да са верни? Ти си свободен човек, Уолтър. Каквато и небивалица да си съчиниш, ако успееш да я разтегнеш чак до разклона за Кумара, ще я броя за много хубава история.