В крайна сметка се насочи към пощата и щом влезе вътре, се нареди на опашката пред гишето. Докато чакаше, извади от портфейла един лист, разгъна го с ръка и го притисна към гърдите си.
— Искам това да стигне до господин Уолтър Муди — рече той, когато дойде редът му.
— Добре — отвърна пощаджията. — Знаете ли къде е отседнал?
Камбаната на уеслианската църква удари пет часа.
— Знам само, че от няколко месеца е в Хокитика — отвърна Муди.
— В града? Или в кариерата?
— В града.
— В странноприемница? Или на палатка?
— Предполагам, че е в странноприемница, но не съм сигурен. Името е Уолтър Муди.
— Ваш познат?
— Синът ми.
— Ще изпратя момчето да обиколи, ще платите след доставката — отвърна пощаджията и си записа името. — Трябва да оставите един шилинг за залог, но ако го намерим още утре, ще ви върнем шест пенса.
— Добре.
— Плик ли предпочитате, или ще го запечатате с восък?
— Плик — отвърна Муди, — но почакайте малко, искам да го прегледам отново.
— В такъв случай се отдръпнете и елате пак, щом сте готов. Затварям след половин час.
Ейдриън Муди се подчини. Приглади писмото на тезгяха встрани и след това го вдигна с пръст към светлината.
Хокитика, 27 април 1866 година
Уолтър, умолявам те да прочетеш писмото ми до края и да не прибързваш да ме съдиш преди това. От пощенското клеймо ще видиш, че аз също съм в Хокитика. Ще отседна във „Въздържателят“ на „Лагерна“ и този адрес със сигурност ще те изненада. Отдавна знаеш, че съм епикуреец по душа. Но вече съм и стоик. Заклех се да не докосна и капчица алкохол до края на живота си и откакто взех това решение, не съм го нарушавал. И в този дух на покаяние сядам да опиша накратко истинските си намерения, замъглени и изкривени от поробеността ми от алкохола през последните години.
Напуснах Британските острови заради дългове, не по друга причина. Брат ти Фредерик имаше един познат в златните находища в Лорънс в Отаго, който твърдеше, че изгледите там са добри, и Фредерик беше решил да отиде при него. Аз пък реших да замина тайно с надеждата, че до края на годината ще се върна забогатял. Признавам, че зад това решение се криеха срамни подбуди: исках на всяка цена да избегна няколко души в Лондон, на които дължах пари, както и други в Ливърпул. Преди да тръгна, заделих двайсет лири за жена си — последните ми спестявания. Впоследствие научих, че парите не са стигнали до нея, а са били откраднати от човека, който трябваше да ѝ ги предаде (негодника Пиърс Хоуланд, дано живее в позор и умре в нищета). Разбрах го, когато вече бях в Отаго, на другия край на света, а и не можех да рискувам да се обадя, за да не се впуснат кредиторите по петите ми и да ме изправят пред съда за ненаказани престъпления и неплатени дългове. Затова не направих нищо. Смятах съпругата си за изоставена, молех се на Бога да ми прости и продължих с Фредерик към находищата.
През първата година в Отаго едва свързвахме двата края. Чувал съм да казват, че мъжете от средната класа нямат късмет в търсенето на злато, понеже не могат да понасят лишенията като хората от простолюдието. Тази максима се потвърди в нашия случай. Страдахме много и често бяхме на ръба на отчаянието. Но не се отказахме и преди седем месеца брат ти попадна на къс самородно злато с размерите на табакера, намери го случайно между два камъка в завоя на реката. С него най-сетне можахме да си стъпим на краката.
Сигурно се питаш защо не сме изпратили златото у дома с извинения и благословия, признавам, че този въпрос би бил напълно основателен. Брат ти Фредерик отдавна настояваше да ти пиша. Призоваваше ме да се свържа с изоставената си съпруга и дори да я поканя да дойде тук, но аз не скланях. Отхвърлях и молбите му да се откажа от проклетото пиене и да поема по правия път. Много спорехме за това и накрая се разделихме далече не цивилизовано. За съжаление, сега не зная къде е той.
Уолтър, ти винаги си бил ученият в нашето семейство. Срам ме е от много неща в живота ми, но никога не съм се срамувал от теб. Като положих клетвата за въздържание, аз най-сетне се изправих пред истинското си лице. Видях, че съм човек с множество слабости и твърде страхлив, лесна плячка на пороците и греха. Но ако се гордея с нещо, то е, че синовете ми не са пропаднали като мен. Болезнена радост е един баща да каже за сина си:
„Той е по-добър от мен“. Уверявам те, че аз изпитах на два пъти тази болезнена радост.
Не мога да направя нищо друго, освен да те помоля да ми простиш, както моля и Фредерик, и да обещая, че при следващата ни среща ще бъда „трезв като краставичка“. Желая ти късмет, Уолтър. Знай, че се изправих пред истината за себе си и съм оставил чашката завинаги.
Читать дальше
