Елинор Катън - Светилата

— Не знам в колко точно часа съм родена — измърмори намръщено Анна.

— Той също не знаеше, но съм готова да се обзаложа, че рождените ви карти са еднакви, тъй като вече знаем, че ви свързват и други общи неща.

— Какво например?

— Аз! — заяви победоносно госпожа Уелс. — И двамата сте пристигнали в Дънидин на двайсет и седми април 1865 година, същия ден и на двама ви е била изготвена рождена карта от госпожа Кросби Уелс!

Анна рязко вдигна ръка към гърлото си.

— Какво? — прошепна тя. — Госпожа…

Лидия Уелс продължи възторжено:

— Има и други съвпадения! Той също е пътувал сам и е пристигнал днес сутринта. Навярно дори е намерил нов приятел, също като теб, ти се запозна с мен, а той сигурно с някой друг!

На Анна като че ли ѝ беше прилошало.

— Казва се Едуард. Едуард Съливан. О, защо не го доведох с мен! Да бях знаела! И на теб ти се иска да се запознаеш с него, нали?

— Да, госпожо — прошепна Анна.

— Какво невероятно съвпадение — додаде Лидия Уелс, като се взираше настойчиво в нея. — Абсолютно невероятно! Чудя се какво ли ще стане, ако някога се срещнете.

Покрусата, обзела Анна Уедърел при разкритието, че мъжът, посетил я следобеда, когато е пристигнала в Дънидин, всъщност е господарят на дома, се изостри още повече през следващите седмици. Сега Кросби Уелс обитаваше стаята в дъното в къщата на улица „Къмбърланд“ № 35, така че двамата се срещаха всеки ден.

Анна Уедърел беше болезнено чувствителна за впечатлението, което оставя у другите, и заради това постоянно сковаващо я притеснение беше неимоверно взискателна към себе си. Все ѝ се струваше, че в характера ѝ се проявява нещо, което самата тя не вижда, и това неизменно безпокойство не можеше да бъде прогонено нито с убеждаване, нито с доказателства, нито с похвали. Когато разговаряше с някого, Анна беше напълно сигурна, че неизречените му изводи са изключително критични и напълно основателни, и тъй като срамът, който я връхлиташе при това въображаемо неодобрение, беше съвсем истински, тя се стремеше още по-усърдно да спечели чуждото благоразположение, макар да ѝ се виждаше, че дори и тези ѝ усилия са съвсем прозрачни.

Беше убедена, че никой не я харесва, и щеше да се изненада много, ако узнаеше, че всъщност околните далече нямат еднакво мнение за нея. Според някои безхитростната непринуденост, с която говореше най-често, беше тревожен белег на наличието на лично мнение, чието искрено изразяване бе още по-стряскащо неженствено, за останалите обаче държанието ѝ беше просто непресторено и заради това освежително. По същия начин склонността ѝ да гледа на света през присвити очи за някои подсказваше боязън, а за други — пресметливост. За Кросби Уелс Анна беше най-вече „сладка“, той се радваше на смущението ѝ и много пъти ѝ го беше казвал.

— Ще ти е добре в лагера, момичето ми — рече ѝ. — Ти си свеж полъх. Непокварена. Няма нищо по-лошо от жена, която има готов отговор за всичко. И е забравила да се изчервява.

След неочакваното завръщане на съпруга ѝ Лидия Уелс — жена с готови отговори за много въпроси, която почти никога не се изчервяваше — рядко можеше да бъде видяна в дома на „Къмбърланд“ № 35. Тя излизаше сутрин и се връщаше чак по свечеряване, когато игралният дом отваряше врати. Докато нея я нямаше, Уелс обикновено седеше в будоара на първия етаж, където гарафите в бюфета се пълнеха всеки ден. Алкохолът смекчаваше нрава му. Анна установи, че го харесва най-много привечер, когато след три-четири чаши уиски Кросби беше замислен, но още не се беше разкиснал.

От думите му тя подразбра, че той не възнамерява да се връща в Дънстан и да продължи да търси злато. Миналата година бил направил голям удар и сега искал да използва богатството си, да го вложи в някакво начинание било то в Дънидин, било другаде и заради това отделяше много време на местните вестници: сравняваше цените на златото, следеше поскъпването и поевтиняването на различните стоки. „Как ще ме харесваш повече, като собственик на стадо овце или на дъскорезница?“, беше я попитал гой и се засмя гръмко, щом видя как тя се изчервява.

Анна не знаеше дали госпожа Уелс си дава сметка за нейното притеснение и за причината за него. По-възрастната жена продължаваше да се държи мило с нея, тонът ѝ беше задушевен, както при първата им среща, но на Анна ѝ се струваше, че господарката на дома се е отдръпнала леко, все едно тайно се подготвя за предстоящ разрив в отношенията им. Госпожа Уелс беше хладна и със съпруга си. Когато той я заговореше, тя само го изслушваше, без да се усмихва, и после сменяше темата. Тези дребни знаци на недоволство смазваха Анна и заради това тя още по-отчаяно се стремеше да спечели благоволението ѝ. Вече съзнаваше, че е била изиграна, както се беше изразил Кросби Уелс, но вместо да насочи усилията си към изобличаването на лъжата за несъществуващата Елизабет Макей (за която никога повече не стана дума), Анна ги влагаше в изпълнено с отвращение себеукоряване и в тайното убеждение, че единствено тя може да изкупи стореното от нея и Кросби.