Сутринта на осемнайсети юни Стейнс се събуди рано. Беше пренощувал в евтин пансион в Кънери, дълга ниска дъсчена барака с провесени в редица койки и пристроена отстрани кухня. Времето беше студено и влажно, докато той се обличаше, от устата му излизаше пара. Навън плати половин пени за чиния каша, разсипвана с черпак направо от врящия казан, и я изяде прав, като оглеждаше хребета на високите Алпи на изток, които се очертаваха на фона на мрачното зимно небе. Огреба хубаво чинията, остави я на тезгяха, сбогува се с останалите и се отправи към Хокитика, където възнамеряваше да продаде златото си като първа стъпка към покупката на находище.
Щом наближи устието на реката, забеляза, че един кораб навлиза величествено в залива, платноходът, обърнат странично към сушата, беше в дълбоките води от другата страна на плитчините и като че ли изчакваше сгоден миг да ги щурмува. Докато вървеше по дългата извивка на пристана, Стейнс го оглеждаше с възхищение. Корабът беше красавец, с три мачти, не много голям, на носа имаше орел с широко отворена човка и разперени криле. На палубата стоеше жена, от това разстояние Стейнс не можеше да зърне лицето ѝ, камо ли изражението, но му се струваше, че е тъжна и замислена, тя не помръдваше, стискаше с две ръце перилата, полите ѝ трепкаха от вятъра, връзките на бонето плющяха по гърдите ѝ. Младежът се зачуди в какви ли тревожни мисли се е унесла, дали е потънала в спомени за преживяно нещастие, или гледа напред, към нещо, за което копнее или пък от което се страхува.
В Запасна банка той извади кожената си кесия и по заповед на служителя предаде златото — да бъде проверено и претеглено. Оценката отне известно време, но предложената накрая цена беше добра и Стейнс си тръгна с чек на стойност двайсет лири, скътан до сърцето в джобчето на гърдите.
— Ей, момче, почакай!
Стейнс се обърна. На стъпалата пред банката беше седнал русоляв мъж на петдесетина години. Кожата му беше загрубяла, носът беше зачервен. Лицето му беше покрито от неравна едноседмична четина, която изглеждаше побеляла.
— С какво мога да ви помогна? — попита Стейнс.
— Може да ми отговориш на няколко въпроса — отвърна онзи. — Първият е дали си служител на банката.
— Не съм.
— Добре. Ето го и втория. Честност или вярност?
— Моля?
— Честност или вярност — повтори възрастният мъж. — Кое цениш повече?
— Това някакъв номер ли е?
— Не, истински въпрос. Ако нямаш нищо против да ми отговориш.
— Ами — рече Стейнс, като сбърчи чело, — трудно мога да кажа кое ценя повече. Честност или вярност… От една страна, честността е вярност, вярност към истината… Макар че верността няма как да бъде наречена честност! Ако трябва да избирам между това да бъда нечестен, но верен, или пък честен, но неверен, по-скоро бих застанал на страната на своите, на родината, на семейството си, отколкото на страната на истината. Затова сигурно бих се спрял на верността… що се отнася до мен. Но у другите… За другите е различно. Предпочитам честен приятел, отколкото приятел, който ми е само верен, а и по-скоро искам да съм верен на честен приятел, отколкото на някой подлизурко. Да речем, че отговорът ми е двояк: у себе си ценя верността, а у другите — честността.
— Добър отговор — кимна непознатият. — Много добър.
— Наистина ли? — Стейнс се усмихна. — Издържах ли изпитанието?
— Почти — отговори мъжът. — Нуждая се от една услуга. Не е нещо незаконно и ще ти платя. Виж… — Той бръкна в джоба си и извади къс самородно злато с големината на пура. Вдигна го и то засия на светлината. — Хубавец, нали?
— Да, много е хубаво — потвърди младежът, чиято усмивка беше угаснала.
— Намерих го в долината Клута. В Отаго. Разнасям го от месец, че и два, но сега искам да купя малко земя, хвърлил съм око на един парцел, а агентът приема само книжни пари. Ала ме ограбиха. Няма как да докажа самоличността си. Документите ми, разрешителното за добив — всичко ми взеха. И не мога да продам златото в банката.
— Аха.
— Затова ми трябва услуга. Ще занесеш златото в банката. Ще кажеш, че е твое, че си го намерил някъде. И ще го смениш за книжни пари. Ще ти отнеме не повече от половин час. И ще ти платя колкото поискаш.
— Разбирам — измърмори нерешително Стейнс. Помисли малко и попита: — Не може ли да обясните на хората вътре в какво положение се намирате? Кажете им, че са ви ограбили.
— Няма как.
— Винаги остава нещо черно на бяло — продължи младежът. — Дори да са ви задигнали документите, от банката ще намерят друг начин да докажат самоличността ви. От списъка с пристигащите например.
Читать дальше
