— Кога научихте за истинския произход на съкровището?
— Когато в края на март Запасна банка публикува обявление във вестника, с което уверяваше читателите, че златото наистина е било на кюлчета и произходът му може да бъде проследен.
Брохам се обърна към съдията.
— Моля съдът да отбележи, че обявлението е отпечатано в „Уест Коуст Таймс“ на двайсет и трети март тази година.
— Отбелязано, господин Брохам.
Обвинителят се обърна отново към госпожа Карвър.
— Вие сте пристигнали в Хокитика в четвъртък, на двайсет и пети януари 1866 година, с парахода „Уайкато“. Веднага след слизането си от кораба сте отишли в съда да оспорите продажбата на имота на покойния си съпруг. Така ли е?
— Точно така.
— Как научихте за смъртта на господин Уелс?
— Господин Карвър ми донесе вестта лично — отвърна тя. — Естествено, постарах се веднага да замина за Хокитика. Искаше ми се да присъствам на погребението, но за съжаление, закъснях.
— При заминаването си от Дънидин знаехте ли, че в имуществото на господин Уелс има цяло съкровище с неустановен произход?
— Не. Разбрах за това едва след като пристигнах в Хокитика и прочетох статиите в „Уест Коуст Таймс“.
— Въпреки това преди заминаването сте продали дома и заведението си в Дънидин.
— Да, така е — кимна госпожа Карвър, — но решението не е толкова внезапно, колкото вероятно изглежда отстрани. Аз си изкарвам хляба в сферата на забавленията, а в Дънидин вече не е толкова оживено както преди. Отдавна обмислях да се преместя на Западния бряг и следях внимателно „Уест Коуст Таймс“ с тази мисъл наум. Когато научих за смъртта на Кросби, реших, че това е идеалната възможност. Можех да започна наново на място, където търговията със сигурност ще върви добре, а и щях да съм близо до гроба му, такова беше желанието ми. За съжаление, не получихме възможност да преодолеем различията си, докато той беше жив, а раздялата ни ме нарани дълбоко.
— С господин Уелс сте били разделени по време на смъртта му, така ли?
— Да.
— Колко време сте живели отделно?
— Девет месеца, ако се не лъжа.
— Каква беше причината за раздялата ви?
— Господин Уелс предаде доверието ми — отвърна госпожа Карвър.
Тя замълча, а Брохам хвърли притеснен поглед към съдията и я подкани:
— Бихте ли обяснили по-обстойно, моля?
Госпожа Карвър отметна глава.
— При мен живееше една млада жена, от която господин Уелс се възползва по отвратителен начин. С Кросби се скарахме жестоко и малко след това той напусна Дънидин. Не знаех къде е отишъл и той не ми писа. Разбрах къде е бил едва когато господин Карвър донесе вестта за смъртта му.
— А въпросната млада жена…
— Госпожица Анна Уедърел — отговори ясно тя. — Бях проявила милосърдие да я приема в дома си и тя твърдеше, че е много благодарна за това. Господин Уелс опетни моето милосърдие, а госпожица Уедърел злоупотреби с него.
— Познанството между госпожица Уедърел и господин Уелс запазило ли се е след преместването им в Хокитика?
— Нямам никаква представа.
— Благодаря, госпожо Карвър. Нямам повече въпроси.
— Благодаря, господин Брохам — отвърна тя мило.
Муди вече се надигаше в очакване съдията да го покани да поеме разпита.
— Госпожо Карвър — рече той веднага щом това стана, — през март 1864 година покойният ви съпруг Кросби Уелс е попаднал на богата жила в долината на Дънстан, прав ли съм?
Личеше си, че въпросът му е изненадал госпожа Карвър, но тя отвърна:
— Да, така е.
— Господин Уелс не е предал съкровището за съхранение в банката, нали така?
— Да, отново сте прав.
— Вместо това е наел частен конвой, за да превози златото от Дънстан в Дънидин, където сте го получили вие.
По лицето на госпожа Карвър пробяга тревога.
— Да — отвърна тя предпазливо.
— Бихте ли описали как е било съхранявано и пренесено златото?
Тя се подвоуми, но насоката на разпита очевидно я беше хванала неподготвена и Лидия Карвър нямаше време да си съчини алиби.
— Беше прибрано в каса — отвърна тя. — Касата беше натоварена на каруца, придружавана от няколко мъже, въоръжени, разбира се. В Дънидин прибрах касата, платих на охранителите и веднага седнах да напиша писмо до съпруга си, за да го уведомя, че касата е пристигнала без произшествия, и тогава той ми изпрати ключа.
— Придружителите от вас ли бяха посочени, или от господин Уелс?
— Господин Уелс се беше погрижил за всичко. Те бяха много добри. Не сме имали никакви поводи за оплакване. Някаква частна фирма беше, „Грейсуд и синове“ или нещо от този род.
Читать дальше
