— Не виждам какво значение може да има едно съвпадение с естествено настъпило събитие.
— Всъщност — обади се Брохам — при аутопсията в стомаха на господин Уелс е намерено малко количество лауданум.
— Малко количество — натърти Муди.
— Продължете с разпита, господин Брохам — рече съдията. — Седнете, господин Муди.
— Благодаря, господине — отвърна обвинителят и се обърна отново към Стейнс. — Имате ли някакво предположение, господин Стейнс, защо господин Уелс би поел каквото и да е било количество лауданум заедно с почти цяла бутилка уиски?
— Вероятно го е боляло нещо.
— Какво?
— Не знам — отвърна Стейнс. — Боя се, че това са само предположения, не познавах добре навиците на покойния и не съм бил с него въпросната вечер. Имах предвид, че лауданумът често се приема като болкоуспокояващо или като сънотворно.
— Но не и с бутилка уиски.
— Аз определено не бих направил такава комбинация. Но не мога да отговоря от името на господин Уелс.
— Вие взимате ли лауданум, господин Стейнс?
— Само по предписание.
— В момента имате ли такова предписание?
— Да, но то е съвсем отскоро.
— Откога по-точно?
— За първи път ми дадоха лауданум на двайсети март — отвърна младият мъж — като болкоуспокояващо и да притъпи глада ми за опиум.
— Преди двайсети март купували ли сте, или по някакъв друг начин сдобивали ли сте се със стъкленица лауданум от аптеката на Причард на „Колингуд“?
— Не.
— Няколко дни след смъртта на Кросби Уелс в дома му е била намерена стъкленица с лауданум. Знаете ли как е попаднала там?
— Не.
— Знаете ли дали господин Уелс е употребявал опиати?
— Той беше пияница — отговори Стейнс. — За друго не знам.
Брохам впи поглед в него.
— Разкажете, моля, последователно и със свои думи как прекарахте вечерта на четиринайсети януари.
— Към седем се видях с Анна в „Златната прах“. Изпихме по едно питие и след това се върнахме в дома ми на „Гуляйджийска“. После аз заспах и когато се събудих, трябва да е било към десет и половина, нея я нямаше. Нямах никакво обяснение защо си е тръгнала тъй внезапно и излязох да я потърся. Отидох в „Скарата“. Фоайето беше празно, не срещнах никого и по стълбите, вратата на стаята ѝ не беше заключена. Влязох и я видях легнала на пода, до нея бяха лулата, опиумът и лампата. Не можах да я събудя и докато я чаках да дойде на себе си, заразглеждах инструментите. Не бях пушил опиум преди, но отдавна копнеех да пробвам. Има нещо толкова загадъчно в това, както знаете, пушекът е тъй прекрасен, плътен… Лулата беше все още топла, лампата гореше и ми се стори, че това е някаква щастлива случайност. Реших да опитам. Анна изглеждаше направо блажена, усмихваше се.
— Какво стана след това? — попита обвинителят, тъй като Стейнс беше замълчал.
— От опиума се унесох, разбира се — отвърна младежът. — Беше прекрасно.
Брохам изглеждаше подразнен.
— А после?
— Надишах се хубаво, изтегнах се на леглото и заспах, по-точно не заспах, а сънувах или мечтаех, не знам как да го нарека. Когато се събудих, лампата беше угаснала, лулата беше празна и Анна я нямаше. За свой срам трябва да кажа, че изобщо не се замислих за нея. Исках само отново да се унеса. Изпитвах невероятен копнеж, още от първата глътка опиумът ме омагьоса. Знаех, че няма да намеря мира, докато не опитам отново.
— И това само от първата глътка? — попита недоверчиво Брохам.
— Да.
— И къде отидохте?
— Отправих се към пушалнята в китайското селище. Беше рано, тъкмо се разсъмваше. Не срещнах никого по пътя.
— Колко време останахте в китайското селище в Кънери?
— Според мен около половин месец, но не съм сигурен, дните се сливаха един с друг. Ах Сук беше много мил с мен. Прие ме, хранеше ме, внимаваше да не прекалявам с опиума. Отбелязваше си на дъсчица колко му дължа.
— През този период разговаряхте ли с някой друг освен с него?
— Не, но спомените ми наистина не са много ясни.
— Какво е следващото, което си спомняте?
— Един ден се събудих и Ах Сук го нямаше. Не ме свърташе в пушалнята. Той беше взел опиума със себе си, винаги така правеше, когато излизаше, и в отчаянието си обърнах цялата колиба наопаки, но не намерих нищо. После изведнъж си спомних за бучицата на госпожица Уедърел. Отправих се веднага към Хокитика. Валеше силно и нямаше много хора, стигнах до града, без да срещна познати. Влязох в „Скарата“ през задната врата и се качих по стълбите за прислугата. Изчаках Анна да слезе да обядва и се промъкнах в стаята ѝ, намерих опиума и инструментите в чекмеджето. Но се оказах в капан, не можех да изляза, тъй като в коридора някакви хора разговаряха точно пред вратата. След това Анна се върна и като я чух да влиза, се уплаших и се скрих зад завесите.
Читать дальше
