— Вижте, ще бъда напълно откровен с вас, господин Гаскоан. Законът е на моя страна. Всички знаят за разправията на Карвър с баща му. Имал е предостатъчно основания да избере чуждо име. Бих могъл да призова и баща му да свидетелства, ако се наложи. И това хич няма да му хареса.
— Да, предполагам, че няма да му хареса.
— Да — извика Лодърбак, — ни най-малко!
Избликът му подразни Гаскоан.
— Е, желая ви успех, господин Лодърбак, в опита ви да изправите господин Карвър пред правосъдието.
— Спестете си любезностите — сопна се политикът. — Говорете ясно.
— Както желаете. — Секретарят на съда сви рамене. — Не е нужно да ви обяснявам, че наличието на основания не е доказателство за престъпление. Човек не може да бъде осъден само въз основа на това, че е имал основания да извърши дадено престъпление.
Лодърбак се наежи.
— Нима се съмнявате в думата ми?
— Ни най-малко.
— Смятате, че доказателствата ми са неубедителни. Че няма на какво да се опра.
— Да. Смятам, че ще бъде неразумно да отправяте този въпрос към съда — рече Гаскоан. — Простете, че говоря тъй откровено. Съчувствам ви за неприятностите, разбира се.
Всъщност не изпитваше и капчица съчувствие към Алистър Лодърбак. Пазеше това чувство за хора в по-непривилегировано положение и макар да виждаше, че Лодърбак заслужава да бъде съжаляван за случилото се, смяташе богатството и известността на политика за предостатъчна утеха за несгодите, пред които е изправен в момента. Всъщност понасянето на известна несправедливост можеше да му се отрази добре, можеше да го направи по-добър политик. Поне така мислеше Гаскоан, който по собствена преценка имаше уклон да разсъждава като всевластен самодържец.
— Ще почакам съдията — обяви Лодърбак. — Той ще прояви здрав разум.
Секретарят на съда прибра плика в джоба си, при цигарите.
— Разбрах, че Карвър се опитва да изтегли определена сума от вашата полица за закрила и обезщетение, за да покрие разходите си за изваждането на кораба, претърпял корабокрушение.
— Точно така.
— И вие искате да му попречите.
— И това е така.
— На какво основание?
Лодърбак почервеня като домат.
— На какво основание ли? Той ме изигра, господин Гаскоан! Замислил го е от самото начало! Трябва да сте пълен глупак, за да смятате, че ще си мълча. Това ли ми казвате? Да обърна другата буза?
— Господин Лодърбак, не бих се осмелил да ви давам какъвто и да е било съвет. Само изтъквам, че няма никакво нарушение на закона. В писмото си до господин Гарити капитан Карвър ясно заявява, че действа от името на господин Уелс, който, както знаете, е мъртъв. По всичко изглежда, че Карвър просто постъпва благородно и урежда нещата като представител на починалия собственик. Не виждам да разполагате с доказателство за противното.
— Но това не е вярно! — избухна Лодърбак. — Кросби Уелс не е купувал кораба! Франсис Карвър подписа проклетия договор под чуждо име! Става дума за измама!
— Боя се, че ще ви е много трудно да го докажете.
— Защо?
— Защото, както вече споменах, няма запазени доказателства за истинския подпис на Кросби Уелс — отвърна Гаскоан. — В дома му не са открити никакви книжа, а актът за раждане и документът му за право на добив на злато са изчезнали.
Политикът отвори уста да отговори, но отново се разколеба в последния миг.
— А! — възкликна изведнъж Гаскоан. — Хрумна ми нещо.
— Какво?
— Брачното свидетелство. Там би трябвало да има негов подпис, нали?
— О, да — съгласи се Лодърбак.
— Не — разколеба се французинът, — няма да е достатъчно. За да се докаже подправяне, ще са нужни поне няколко образеца на подписа му.
— Колко точно? — попита Лодърбак.
Гаскоан вдигна рамене.
— Не познавам закона — рече той, — но предполагам, че са нужни поне няколко, за да се видят разликите спрямо подправения.
— Поне няколко — повтори Лодърбак.
— Е — надигна се Гаскоан, — надявам се да намерите нещо, господин Лодърбак, но се опасявам, че междувременно съм длъжен да изпълня указанията на господин Гарити и да отнеса книжата в банката.
Ф
Щом излязоха от „Скитническа слука“, капеланът не тръгна с Анна Уедърел право към съда. Вместо това я заведе в „Главата на Гарити“ и поръча порция рибен пай — целогодишния обеден специалитет на заведението — и чаша лимонада. Настани Анна, сложи чинията пред нея и тя започна да се храни мълчаливо и покорно. Когато Анна приключи, Девлин побутна към нея подсладената лимонада и попита:
Читать дальше
