— Къде е господин Стейнс?
Въпросът му като че ли не я изненада. Тя взе чашата, отпи, потръпна от сладостта и после впи поглед в него.
— Във вътрешността — каза накрая. — Някъде във вътрешността. Не знам точно къде.
— На север или на юг оттук?
— Не зная.
— Против волята му ли го държат там?
— Не зная.
— Знаете — възрази той.
— Не зная. Не съм го виждала от януари и нямам представа защо изчезна така. Но съм сигурна, че е жив и е някъде във вътрешността.
— Заради съобщенията, които получавате. В главата си.
— „Съобщения“ не е точната дума — отвърна Анна. — Не се изразих правилно. По-скоро е… усещане. Все едно се опитвате да си припомните сън, спомняте си какво е било, какво сте почувствали, но без никакви подробности, без да сте сигурен в нищо. И колкото повече се напъвате да си спомните, толкова по-мъгляво става.
Девлин я слушаше намръщено.
— Значи става дума за „усещания“, така ли?
— Да.
— Усещате, че господин Стейнс е жив и е някъде във вътрешността?
— Да — повтори Анна. — Нищо повече не мога да ви кажа. Знам, че мястото е влажно. С гъста растителност. Близо до вода, но не на брега на океана. Водата тече бързо. Над камъни… Виждате ли, помъча ли се да го опиша с думи, усещането изчезва.
— Доста съмнително ми звучи това, скъпа.
— Но е истина, сигурна съм. Както човек е сигурен, че е сънувал, знае, че е сънувал, но не може да си припомни какво точно.
— И откога ги имате тези „усещания“? Тези сънища?
— Откакто спрях да се продавам на улицата — отвърна Анна. — Откакто изгубих съзнание и ме прибраха в затвора.
— Откакто Стейнс го няма, с други думи.
— От четиринайсети януари. Това е точната дата.
— И винаги ли е едно и също? Вода, растителност? Винаги ли се повтаря един и същи сън?
— Не.
Тя не обясни нищо повече и Девлин попита:
— Какво друго?
— Ами — измънка Анна смутено, — просто усещания. Откъслечни образи. Впечатления.
— Какви впечатления?
Тя отклони поглед.
— За мен.
— Опасявам се, че не ви разбирам.
Анна обърна ръка.
— Какво си мисли за мен. За какво мечтае, когато си ме представя.
— Виждате себе си, но през неговите очи.
— Да, точно така.
— Тоест да разбирам, че господин Стейнс ви цени много?
— Той ме обича — отвърна тя и после повтори: — Обича ме.
Девлин я гледаше недоверчиво.
— Разбирам — рече. — Показал ли е досега по някакъв начин любовта си?
— Не. Няма нужда. Аз го знам.
— Често ли изпитвате тези усещания?
— Много често. Той мисли за мен през цялото време.
Капеланът кимна. Най-сетне мътилката се избистряше и с идването на яснотата сърцето му помръкна.
— А вие обичате ли господин Стейнс, госпожице Уедърел?
— Говорихме за това — рече тя. — Нощта, в която той изчезна. Приказвахме си и аз подхвърлих нещо за несподелената любов. Той стана много сериозен, прекъсна ме и каза, че несподелена любов няма, тя не е любов. Любовта се дава доброволно и се приема доброволно, така че мъжът и жената, щом се съединят, стават две половини на едно цяло.
— Трогателна представа — отбеляза Девлин.
Думите му като че ли ѝ допаднаха.
— Да — кимна тя.
— Но все пак не е признал, че ви обича.
— Не ми се е клел, казах ви вече.
— Нито пък вие.
— Не ми се удаде случай. Същата нощ той изчезна.
Кауъл Девлин въздъхна. Да, най-сетне разбираше Анна Уедърел, ала това не му носеше радост. Той познаваше много жени с оскъдни средства и никакви надежди за бъдещето, чието единствено спасение от злощастната клетка на бедността и тъгата беше полетът на въображението. В техните измислици винаги имаше някакво вълшебство — ангелско покровителство, покана за рая — и историята на Анна, колкото и да беше трогателна, носеше същите белези на невъзможното. Случаят беше болезнено ясен. Най-заможният млад мъж сред познатите ѝ я обича с тъй дълбока и чиста любов, че разликите между тях губят всякакво значение. Увереността, че той не е мъртъв, а изчезнал. Само тя може да долови неговите „съобщения“, които доказват колко силна е любовта му. Това беше измислица. Фантазия. Младият мъж явно беше мъртъв.
— Иска ви се господин Стейнс да ви обича, нали, госпожице Уедърел?
Въпросът му май я засегна.
— Той наистина ме обича! — извика тя.
— Друго ви питах.
Анна присви очи.
— Всеки иска да бъде обичан.
— Вярно е — кимна тъжно Девлин. — Всички искаме да бъдем обичани и се нуждаем от обич. Без любов не можем да бъдем истински.
— И господин Стейнс е на същото мнение.
Читать дальше
