— Така ли?
— Да — кимна тя. — Точно така би се изразил и той.
— Вашият господин Стейнс явно е голям философ, госпожице Уедърел.
— Ха, отче — усмихна се Анна, — май току-що сам си направихте комплимент!
Замълчаха. Анна отпи отново от подсладената лимонада, Девлин замислено плъзна поглед из салона. После тя вдигна ръка към пазвата си, където беше скрила подправения акт за дарение.
Капеланът я погледна строго.
— Все още имате време да размислите.
— Искам да чуя мнение от адвокат.
— Не ви ли стига моето мнение на свещеник?
— Вашето мнение? „Блажени са кротките.“
Анна веднага съжали за дързостта си, по шията и лицето ѝ се разля буйна червенина и тя извърна глава. Изведнъж Девлин вече не искаше да има нищо общо с нея. Отблъсна стола от масата и сложи ръце на коленете си.
— Ще ви придружа до съда, но няма да вляза с вас — рече той. — Не е моя грижа какво ще правите оттам насетне с документа. Но знайте, че няма да излъжа, за да ви защитя. И със сигурност няма да изрека лъжа в съда, ако ме призоват. Ако някой ме попита, няма да се поколебая да разкрия истината, че вие собственоръчно сте подправили подписа на документа.
— Добре — отвърна Анна и се надигна. — Благодаря ви за пая. И за лимонадата. Както и за всичко, което казахте на госпожа Уелс.
Девлин също стана.
— За това не е нужно да ми благодарите. Боя се, че позволих на гнева да надделее над разума. Не бях на себе си.
— Бяхте прекрасен — рече Анна, сетне пристъпи към него, хвана го за раменете и го целуна мило по бузата.
Ф
Когато Анна отиде в съда, Обер Гаскоан вече се беше запътил към Запасна банка с плика от Джон Хинчър Гарити във вътрешния джоб на сакото, Алистър Лодърбак също си беше тръгнал отдавна. Посрещна я румен адвокат на име Фелоус, когото тя не познаваше. Той я насочи към ниша в дъното на залата и там се настаниха един срещу друг на обикновена маса. Анна безмълвно му подаде обгорения документ. Адвокатът го сложи на масата, като го подравни тъй, че да е успореден на краищата ѝ, заслони очи да не вижда нищо друго с периферното си зрение и го прочете.
— Откъде го взехте? — попита след това.
— Пристигна анонимно — отвърна Анна.
— Кога?
— Тази сутрин.
— Как?
— Някой го е пъхнал под вратата — излъга тя. — Докато госпожа Уелс беше тук, в съда.
— Да, за да разбере, че най-сетне искът ѝ е удовлетворен — подхвърли недоверчиво Фелоус. После отново насочи вниманието си към документа. — Кросби Уелс… А Стейнс е онзи, дето е изчезнал… Госпожица Уедърел сте вие. Странно… Някаква идея кой го е пъхнал под вратата?
— Не.
— А обяснение защо го е направил?
— Не — повтори Анна. — Предполагам, че някой е искал да ми помогне.
— Сещате ли се кой може да е този някой? Някакви предположения?
— Не. Интересува ме дали документът е валиден.
— Изглежда редовен — отвърна адвокатът, взрян в обгорения лист. — Но не е, като да е чек на ваше име, нали? Особено при така стеклите се обстоятелства. Вече са минали повече от два месеца от изчезването на господин Стейнс…
— Не разбирам.
— Ами дори и документът да е редовен, нашият добър приятел господин Стейнс вече не разполага с две хиляди лири. Цялото му имущество е иззето. Решението излезе в петък. Ако извади късмет, може и да събере няколкостотин лири от това, което му е останало.
— Но все пак документът е в сила, нали?
Той поклати глава.
— Това, което се опитвам да ви обясня, скъпа, е, че господин Стейнс не може да ви даде две хиляди лири, освен ако по някакво чудо не се появи жив и здрав с цяло съкровище в джоба. Находищата му са иззети и са изкупени от други.
— Но документът е в сила — повтори Анна. — Всичко е ясно.
Господин Фелоус се усмихна.
— Боя се, че законът не работи точно така. Представете си, че сега ви напиша чек за един милион лири. Това не означава, че ще разполагате с тези пари, щом джобовете ми са празни и нямам гарант, нали така? Парите все трябва да дойдат отнякъде, а ако няма откъде… Това е положението, каквито и претенции да има човек.
— Но господин Стейнс има две хиляди лири — възрази тя.
— Ако е така, положението е съвсем различно.
— Така е, уверявам ви. Господин Стейнс има две хиляди лири.
— Откъде?
— Златото, намерено в дома на Кросби Уелс, е негово.
Фелоус замълча. Изгледа я изпитателно и после със съвсем друг тон попита:
— Можете ли да го докажете?
Анна повтори това, което беше научила сутринта от Девлин: златото е било претопено на кюлчета, подпечатани така, че да указват произхода му.
Читать дальше
