Тафарей коленичи до него. Отблизо раната изглеждаше още по-страшна. В средата на чернотата имаше дебела коричка, над която беше избила мазна жълта гной. Той посегна да пипне лицето му.
— Тресе ви — рече маорът. — Раната е сериозна.
— Изобщо не подозирах — продължи Стейнс, впил поглед в него. — Току-що бях слязъл от кораба, неопитен младок. А си личи отдалече, когато си неопитен. Изобщо не подозирах… Но колко се радвам да ви видя! Ужасно съжалявам за тази каша. Съжалявам и за другаря ви, за Кросби. Наистина. Какво лекарство казахте, че имате?
— Ще ви донеса лекарство. Вие чакайте тук.
Нямаше голяма надежда. Младежът бълнуваше, беше твърде зле, за да стигне до Хокитика, трябваше да го закарат с кола, а и Тафарей беше виждал болницата в града и знаеше, че там хората отиват не за да бъдат излекувани, а да умрат. Нямаше покрив, а само навес от опънато платнище, стените бяха от тънки дъски, през които фучеше силният тасманийски вятър и всеки полъх предизвикваше нов изблик на кашлица и хриптене. Вонеше на мръсно и на болест. Нямаше прясна вода, нито чисти чаршафи. Отделението беше само едно, пациентите спяха съвсем близо един до друг, а понякога дори слагаха по двама на легло.
— Половината — прошепна Стейнс. — Според мен така е справедливо. Половината за вас, половината за мен. Какво ще кажеш, пита ме, да станем съдружници.
Тафарей се помъчи да пресметне разстоянието. Да слезе в Хокитика, да предупреди доктор Гилис, да наеме каруца или двуколка… В най-добрия случай щеше да се върне след три часа… Но дали щеше да пристигне навреме? Дали младежът щеше да издържи дотогава? Сестрата на Тафарей, която си беше отишла от треска, в последните си дни беше точно като Стейнс — с блеснали очи, едновременно отпусната и бодра, бълнуваше несвързано. Ако го оставеше, младежът можеше да умре. Но иначе с какво можеше да му помогне? Взел решение, маорът сведе глава да каже каракия за оздравяването му.
— Тутакина и те иви, тутакина и те тото. Тутакина и те ико. Тутакина и те уауа. Тутакина киа у. Тутакина киа мау. Теней те ранги ка тутаки. Теней те ранги ка руруку. Теней те папа ка уеука. Е ранги е, аухита. Е папа е, аухита. Нау ка аухи, ка аухи.
Той вдигна глава.
— Това някакво стихотворение ли е? — попита Стейнс. — Какво означава?
— Помолих се раната ви да заздравее — отвърна Тафарей. — Сега ще отида за лекарство.
Той свали от гърба си вързопа, извади манерка и я тикна в ръката му.
— Опиум ли е това? — Младежът потрепери. — Не съм пробвал никога, но как само се впива в човека… като трънче в пръста, като примка около сърцето… Не те пуска, винаги го усещаш. Човърка те, човърка те… Ще ми донесете опиум. Вярвам ви. Вие сте благороден мъж.
Маорът свали вълненото си палто и го метна върху нозете му.
— Само да намеря дървото в земята на маорите — продължи Стейнс. — Ще ви дам колкото поискате. Аз искам другото. При аптекаря ли отивате? Имам сметка при Причард. Той е добър човек. Помолете го. Досега не съм пушил опиум.
— Това е вода — посочи Тафарей манерката. — Пийте.
— Много мило — измърмори младежът и отново затвори очи.
— Не мърдайте оттук — рече строго маорът и се изправи. — Аз отивам до Хокитика да известя за вас. Няма да се бавя.
— Донесете малко опиум — извика след него Стейнс, без да отваря очи. — И като се върнете, ще отидем да потърсим златото. Или първо ще изпушим една лула. О, да. Ще го направим както трябва. Каква несподелена любов е този копнеж! Но любов ли е, ако е несподелена? О, Боже Господи! Отивам за лекарство, вика. На всичкото отгоре и маор!
В която Сук Яншън посещава стар познайник, а Франсис Карвър дава съвет.
След като сутринта направи покупката си за пет лири в „Брънтън, Соломон и Барнс“, Сук Яншън реши, че е най-добре веднага да се скрие. Магазинерът, който беше заредил револвера, го гледаше подозрително, но прие без възражение парите му, дори след това го изпрати до вратата и докато се отдалечаваше, Ах Сук на два пъти се озърна през рамо и го видя да стои на прага със скръстени на гърдите ръце и присвити очи. Китаец да купи пистолет, да плати веднага в брой, като откаже да даде повече от пет лири, и да помоли оръжието да бъде заредено в магазина? Човек не пази подобни съмнения за себе си. Ах Сук си даваше сметка, че още преди да стигне до ъгъла на „Гуляйджийска“ и „Танкред“, мълвата ще е тръгнала по петите му. Трябваше да намери къде да се спотаи до вечерта, когато под прикритието на мрака щеше да се промъкне до последната стая на първия етаж в „Короната“.
Читать дальше
