Елинор Катън - Светилата

— Вдигната е тревога — рече Карвър. — Съпругът ви е издал заповед за задържане. Нашият приятел Сук е в града. Въоръжен.

Тя не отговори. В спалнята Ах Сук запълзя към стената.

— Взел ме е на мушка — продължи Карвър.

Не се чу отговор, навярно тя беше кимнала.

— Съпругът ви ми оказа голяма услуга, като вдигна тревога. Предайте му, че съм му благодарен.

— Непременно.

Капитанът обаче още не си тръгваше.

— Говори се, че е в Хокитика от края на миналата година — каза той. — Нашият общ приятел. Сигурно сте го виждали.

— Не — прошепна тя.

— Не сте го виждали? Или не сте знаели?

— Не знаех. Разбрах… разбрах чак днес заранта.

Ах Сук се надигна на колене, после стана и пристъпи към стената, насочил пистолета към сянката. Ако извъртеше леко револвера, ако стреляше настрани, а не в упор…

— Джордж обаче е знаел — рече Карвър. — От доста време. Държал го е под око. Не ви ли е казал?

— Не.

Тишина.

— Е, има защо — отбеляза капитанът.

Ах Сук беше стигнал до вратата на спалнята. Беше на не повече от два метра от петното светлина на входната врата, от Франсис Карвър го делеше само басмата. Дали Карвър беше въоръжен? Единственият начин да разбере беше да отвори и да се изправи срещу него, но така щеше да изгуби скъпоценни секунди и предимството на изненадата. Но пак не смееше да стреля, тъй като се боеше да не уцели госпожа Шепард. Взря се в очертанията по плата, мъчеше се да разбере къде стои тя. Накъде ли се отваряше вратата, дали наляво, или надясно?

Черното петно върху басмата като че ли потъмня още повече.

— Цял живот си плащате за това, което сторихте тогава — рече Карвър. — Нали?

Мълчание.

— И все не е достатъчно.

Мълчание.

— Той не иска покаянието ви. Помнете думите ми, госпожо Шепард. Не иска покаянието ви, а нещо, което може сам да усети. Джордж Шепард копнее за отмъщение.

Тя най-сетне се обади:

— Джордж гледа с презрение на отмъщението. За него то е варварство, проява на ревност, не на справедливост.

— И е прав — потвърди Карвър. — Но всеки ревнува от нещо, нали?

Черното петно на стената избледня и изчезна, разнесоха се стъпки, които започнаха да се отдалечават. Входната врата се затвори и се чу дрънчене, госпожа Шепард беше пуснала резето. Приближиха се по-леки стъпки и вратата на спалнята се отвори. Съпругата на тъмничаря едва не се блъсна в Ах Сук, спря сепнато на прага и след това насочи поглед към пистолета в ръката му.

— Глупак! — извика тя. — Посред бял ден! И приставът е на пет метра оттук!

Ах Сук не отговори. Госпожа Шепард отново изхълца. Гласът ѝ изтъня съвсем и тя зашепна пискливо:

— Луд ли сте? Какво ще стане с мен, ако го убиете в дома ми? Как може… нима смятате… и приставът е на пет метра оттук… без дори да… и Джордж… Какво си мислите, за бога?

Ах Сук се засрами.

— Съжалява — рече той и отпусна ръка.

— Ще ме обесят. Ще ме обесят! Джордж ще се погрижи за това!

— Нищо лошо не станало.

Истерията ѝ се изля в жлъч.

— Нищо лошо! — извика тя.

— Много съжалява, Маргарет.

И той наистина съжаляваше. Може би беше пропуснал шанса си. Сега тя щеше да го изхвърли на улицата, да повика съпруга си или пристава… Щяха да го заловят и на Карвър щеше да му се размине.

Тя пристъпи към него и измъкна револвера от ръката му. Внимателно го остави на скрина, тъй че дулото да сочи към стената. След това застина, без да го поглежда. Няколко пъти си пое дълбоко дъх. Той чакаше.

— Ще останете тук, докато се стъмни — рече съпругата на тъмничаря. Продължаваше да избягва погледа му. — Ще останете под леглото, докато се стъмни и е безопасно да излезете.

— Маргарет?

— Какво? — прошепна тя и се отдръпна, очите ѝ блуждаеха по лампата, по таблата на леглото. — Какво?

— Благодаря.

Госпожа Шепард се взря в очите му, после бързо отмести поглед към гърдите и корема му.

— От километър се виждате с тези дрехи — измърмори тя. — Веднага си личи, че сте китаец. Почакайте.

След десетина минути се върна с преметнат върху лакътя панталон и сако и с мека шапка в ръката.

— Пробвайте дали ще ви станат, ще скъся крачолите, ще ви дам и една риза от тези на затворниците. Ще си тръгнете оттук като англичанин, господин Сук, или по-добре не си тръгвайте изобщо.

Теру Тафарей пристигна в аптеката към три и половина, а когато часовникът удари четири, двамата с Причард вече се клатушкаха по пътя в наета кола, теглена от два коня. Причард стоеше гологлав и полуизправен отпред и настървено размахваше камшика. Джобът на палтото му беше издут от шишенце с лауданум: тъмната течност се плискаше и от вътрешната страна на стъклото полепваше мазен слой, който ту изтъняваше, ту се сгъстяваше при всяко подскачане, щом някое колело удареше о камък. Тафарей се държеше с две ръце и беше вперил поглед право напред, защото иначе щеше да повърне.