— Питал е за мен — прошепна развълнувано Причард. — За мен, не за лекаря!
Ф
Запитан от адвоката Фелоус, Чарли Фрост не скри истината. Да, откритото в дома на Кросби Уелс злато е било на кюлчета. Било е претопено от един китаец, Кю Лон, който до тази сутрин работел на находището „Аврора“, собственост на господин Стейнс. Господин Фелоус си записа в тефтера тези сведения и любезно благодари на младия банкер за помощта му. След това извади обгорелия акт за дарение, даден му от Анна Уедърел, и безмълвно го сложи на бюрото.
Фрост го погледна и изненадано възкликна:
— Подписан е!
— Моля? — попита Фелоус.
— Емъри Стейнс е подписал този документ през последните два месеца — отвърна уверено Фрост. — Освен ако подписът не е подправен, разбира се… Но аз познавам подписа му, негов е. Само че последния път, когато видях този документ, мястото до името на Стейнс беше празно. Нямаше подпис.
— Значи е жив, така ли? — попита адвокатът.
Ф
Щом излезе на „Колингуд“, Бенямин Льовентал изненадано установи, че аптеката на Причард е затворена: вратата беше заключена и на нея беше закачено листче, което уведомяваше клиентите, че аптеката няма да работи. Той заобиколи сградата и отзад намери помощника на Причард, млад мъж на име Джайлс, който четеше вестник на прага.
— Къде е господин Причард? — попита той.
— Няма го. Какво ви трябва?
— Слабително.
— Същото като предишния път ли?
— Да.
— Мога да ви го приготвя. Влезте.
Младежът остави вестника и Льовентал го последва вътре.
— Сигурно се е случило нещо, щом Джо е изоставил работата си в понеделник следобед — отбеляза вестникарят, докато помощникът приготвяше лекарството.
— Излезе с един от местните.
— Тафарей ли?
— Не го знам как се казва. Пристигна много развълнуван. Преди няма и два часа. Предаде някакво съобщение на господин Причард, той ме изпрати да наема кола и потеглиха за Арахура, все едно дяволът ги преследва по петите.
— Виж ти — кимна заинтригувано Льовентал. — И не разбра ли за какво става дума?
— Не — отвърна младежът. — Но господин Причард взе цяла стъкленица лауданум и пакетче стрит опиум. Маорът само нареждаше: „Трябва му лекарство, трябва му лекарство“. Но не каза на кого. А господин Причард пък повтаряше нещо, дето съвсем не ми е ясно.
— Какво по-точно?
— „Куршумът на уличницата“ — отговори помощникът.
Ф
— А, Анна Уедърел!
Тонът на Клинч издаваше не просто изненада, а чистосърдечно смайване.
— Здравей, Едгар.
— Какво правиш тук? Добре дошла си, разбира се. Но какво искаш?
Той изскочи иззад бюрото.
— Търся подслон — отвърна тя. — До пет часа. Може ли да се натрапя на гостоприемството ти за няколко часа?
— Да се натрапиш? И дума не може да става за натрапване! — извика Клинч, сетне пристъпи към нея и сграбчи ръцете ѝ. — Да, разбира се, разбира се! Ела в кабинета ми! Искаш ли чай? Бисквити? Колко се радвам да те видя. Чудесно е, че се отби! Къде е господарката ти? И каква работа имаш в пет часа?
— Имам среща в съда — отговори Анна Уедърел, като любезно измъкна ръцете си от неговите.
Усмивката му мигом угасна и той разтревожено попита:
— Призовали ли са те? Нима ще те съдят?
— Не, не. Просто наех адвокат. По своя воля.
— Адвокат ли?
— Да. Ще оспоря наследството на вдовицата.
Клинч не вярваше на ушите си.
— Виж ти! — възкликна той и се усмихна отново, за да прикрие объркването си. — Виж ти… Трябва да ми разкажеш всичко. Ела, ще пием чай. Толкова се радвам, че дойде.
— Хубаво е, че се радваш. Боях се, че ми се сърдиш.
— Да ти се сърдя? Никога! — отвърна разпалено съдържателят. — За какво да ти се… — И в този миг се досети. — Ще оспориш иска на вдовицата за златото?
Тя кимна.
— Има документ, съгласно който наследница съм аз.
— Така ли? — попита Клинч и потръпна. — Подписан и напълно редовен?
— Бил е намерен в печката. В печката на Кросби Уелс. Някой се е опитал да го изгори.
— И е подписан?
— Две хиляди лири — продължи Анна. — О, Едгар, винаги си се държал бащински с мен и аз не искам да крия нищо от теб. Пожелал е да ми ги дари. Две хиляди лири, веднага. Той ме обича. Обича ме!
— Кой? — попита кисело Едгар Клинч, макар да се досещаше.
Ф
Докато вървеше към редакцията на „Калайджийска“, Льовентал чу, че някой го вика по име. Обърна се и видя Дик Манъринг, крачеше устремено към него, пъхнал под мишница нагънат вестник.
— Имам клюка за теб, Бен — подхвърли отдалеч Манъринг. — Ако не си я чул вече. Искаш ли да ти я кажа?
Читать дальше
