Лидия Уелс застина.
— Явно вие не се радвате — рече тя студено, — че днес тази млада жена не продава тялото си, не се излага на неописуеми опасности и не погубва плътта и душата си с отвратителния опиат. Явно ви се иска тя да се върне към предишния си живот.
— Не ми пробутвайте това „явно“! — избухна Девлин. — Евтин похват, чиста грубиянщина! Аз не търпя грубияните, не ги търпя!
— Обвиненията ви ме озадачават. Къде видяхте грубиянщина?
— Момичето е лишено от всякакви свободи, за бога! Било е доведено тук против волята си и вие сте ѝ стъпили на врата!
— Анна — рече Лидия Уелс, без да отмества поглед от капелана, — против волята си ли дойде в „Скитническа слука“?
— Не, госпожо.
— Защо се премести тук?
— Защото вие ми предложихте и аз приех.
— Какво ти предложих?
— Предложихте да платите дълга ми към господин Клинч и казахте, че мога да дойда да живея с вас като ваша компаньонка, стига да ви помагам.
— И спазих ли уговорката?
— Да — промълви нещастно Анна.
— Благодаря — рече вдовицата. Не отместваше очи от Девлин, не беше посегнала и към чая си. — Що се отнася до „стъпването на врата“, чудно ми е, че възразявате срещу един добродетелен и скромен живот, а адвокатствате на, как ги нарекохте, на „свободите“? И какви точно са тези свободи? Свободата да излиза с мъже, които до неотдавна са я позорели и са се възползвали от нея? Свободата да се опива до безсъзнание в пушалнята на един китаец?
Девлин не устоя на изкушението и контраатакува.
— А защо сте ѝ го предложили, госпожо Уелс? Защо сте предложили да платите дълга на госпожица Уедърел?
— От загриженост за нея, естествено.
— Дрън-дрън-ярина!
— Извинете, но аз съм изключително загрижена за доброто на Анна.
— Погледнете я! Тя се е стопила наполовина, не можете да го отречете. Умира от глад. Ще я уморите от глад!
— Анна! — Лидия Уелс произнесе името рязко, недоволно. — Моря ли те от глад?
— Не.
— Смяташ ли, че гладуваш?
— Не — повтори Анна.
— Спестете ми театъра — обади се Девлин ядосано. — Не давате и пет пари за момичето. Загрижена сте за него, колкото и за всички останали, а доколкото съм чувал за вас, това ще рече, че не давате и пет пари.
— Още едно тежко обвинение — рече Лидия Уелс. — И то от капелана на затвора! Навярно трябва да се опитам да изчистя името си. Анна, кажи на отеца какво направи в Дънидин.
Възцари се мълчание. Девлин неуверено стрелна с поглед Анна.
— Хайде, кажи му — настоя вдовицата.
— Бях змията в пазвата ви — измърмори Анна.
— И какво точно означава това? Хайде, признай си какво точно направи.
— Легнах със съпруга ви.
— Да — кимна Лидия Уелс. — Прелъсти мъжа ми, господин Уелс. А сега кажи на отеца какво направих аз в отплата.
— Изпратихте ме да си вървя. И аз заминах за Хокитика.
— В какво състояние?
— Носех дете.
— И чие беше детето?
— На съпруга ви — прошепна Анна. — На Кросби.
Девлин не вярваше на ушите си.
— Изпратих те в Хокитика — кимна вдовицата. — И все още ли твърдя, че съм постъпила правилно?
— Не — отвърна Анна. — Сега съжалявате за стореното. Помолихте ме да ви простя.
— Сигурна ли си? — възкликна с престорена изненада госпожа Уелс. — Според отеца аз не давам и пет пари за добруването на другите, какво остава за теб, дето си съблазнила съпруга ми! Съвсем сигурна ли си, че изобщо съм способна да те помоля за прошка?
— Достатъчно! — вдигна ръка Девлин. — Престанете.
— Вярно е — обади се Анна. — Тя наистина ме помоли за прошка.
— Стига!
— След като хвърлихте сянка върху доброто ми име — рече вдовицата и посегна най-сетне към чашата, — ще ми кажете ли, без да се опитвате да ме заблуждавате и този път, какво правите в дома ми?
— Донесох лично известие за госпожица Уедърел — отговори той.
Лидия Уелс се обърна към Анна.
— И какво е то?
— Не сте длъжна да ѝ казвате — извика Девлин. — Освен ако не искате. Не сте длъжна да ѝ отговаряте.
— Анна — заплашително повиши тон Лидия Уелс, — какво е това съобщение?
— Отецът ми показа документ, според който половината от намереното в дома на Кросби злато ми принадлежи.
— Така — рече вдовицата и макар този път гласът ѝ да прозвуча спокойно, на капелана му се стори, че е доловил в очите ѝ тревожни искрици. — И на кого принадлежи другата половина?
— На господин Емъри Стейнс.
— Къде е този документ?
— Скрих го.
— Иди и го донеси! — заповяда Лидия Уелс.
— Недей! — обади се Девлин.
Читать дальше
