— Засрамете се — рече тихо Девлин. — Какви ги вършите?
— Искам да чуя и второ мнение.
— Току-що подправихте документ, госпожице Уедърел.
— Не можете да го докажете.
— Мога, като се закълна.
— А ако аз се закълна, че не е така?
— Това ще е лъжа. И то много сериозна лъжа, ако я произнесете в съда, както навярно ще бъдете принудена да сторите. Не правете глупости.
— Ще потърся второ мнение — каза отново тя. — Ще отида в съда да попи там.
— Госпожице Уедърел, успокойте се. Помислете. На кого според вас ще повярва съдията, на един свещеник или на една уличница?
— Вече не се занимавам с това.
— Простете, бивша уличница.
Той пристъпи към нея и Анна отскочи. Ръцете ѝ все още притискаха скрития в пазвата лист.
— Ако направите още една крачка към мен, ще се разкрещя. Ще разкъсам роклята и ще ви обвиня, че сте ми посегнали. Мога да крещя силно, хората на улицата ще ме чуят и ще влязат.
Девлин за първи път се сблъскваше с подобна заплаха.
— Няма да се приближа повече към вас — отвърна той надменно. — Даже веднага ще отстъпя. — Върна се при креслото и седна. — Не желая да се карам с вас. Но бих искал да ви задам няколко въпроса.
— Добре — рече Анна задъхано. — Питайте.
Капеланът реши да кара направо.
— Знаехте ли, че роклите, които сте купили миналата зима, са принадлежали на Лидия Уелс?
Анна зяпна.
— Отговорете на въпроса, моля. Имам предвид петте рокли, които госпожа Уелс е използвала да изнудва с помощта на Франсис Карвър Алистър Лодърбак.
— Моля?
— Роклите — продължи той, — които са съдържали цяло състояние в чисто злато, пришито в подплатата и в подгъва. Една от тях е била от оранжева коприна, другите са били от муселин, съответно кремава, сива, светлосиня и розова на райета. Последните четири в момента са прибрани в сандък под стълбите на „Скарата“, оранжевата е в дома на господин Обер Гаскоан.
Тя се взираше смаяно в него.
— Откъде знаете?
— Постарах се да ви проуча — отвърна Девлин. — А сега отговорете на въпроса.
Лицето ѝ беше пребледняло.
— Само в оранжевата рокля имаше злато — рече Анна. — Останалите бяха пълни с оловни тежести.
— Знаехте ли, че са били на Лидия Уелс?
— Не. Не бях сигурна.
— Но сте подозирали?
— Ами… бях подочула нещо. Преди месеци.
— Кога установихте какво има в роклите?
— В нощта след изчезването на Емъри.
— След като се озовахте в затвора за опит за самоубийство?
— Да.
— И господин Гаскоан ви е платил гаранцията, и заедно сте разшили оранжевата рокля в дома му на „Гуляйджийска“, и сте скрили парцалите под леглото му.
— Откъде… — прошепна уплашено тя.
Капеланът продължи:
— Предполагам, че след като онази вечер сте се прибрали в „Скарата“, веднага сте отворили гардероба да проверите другите четири рокли.
— Да — потвърди Анна, — но не ги разших. Само ги огледах. Не знаех, че това, което напипвам, е олово, мислех, че също е злато.
— В такъв случай сигурно сте сметнали, че изведнъж сте забогатели.
— Да.
— Но не сте разшили роклите, за да извадите златото и да платите дълга си към Едгар Клинч.
— Направих го по-късно. Следващата седмица. И тогава открих оловните тежести.
— Но тогава пак не сте казали на господин Гаскоан. Вместо това сте се престорили, че не знаете нищо и нямате и пукнато пени, и сте го помолили за помощ!
— Откъде знаете?
— Аз задавам въпросите. Какво възнамерявахте да правите със златото?
— Да го запазя. За черни дни. Нямаше къде да го скрия. Мислех, че може да се обърна към Емъри. Само на него имах доверие. Но той вече беше изчезнал.
— А на Лидия Уелс? Която същия следобед е дошла в „Скарата“, платила е дълга ви към господин Клинч и оттогава се грижи за вас?
— Не — отвърна едва чуто Анна.
— Не сте ѝ казали за роклите?
— Не съм.
— Защото сте подозирали, че са нейни.
— Не бях сигурна, но знаех, че има нещо и тя желае да си ги върне.
Девлин скръсти ръце. Анна очевидно се страхуваше от това колко много знае за нея и как е събрал тези сведения. Тези неща го натъжаваха, но предвид обстоятелствата беше по-добре тя да се бои от него, отколкото той да рискува дързостта ѝ да се върне. Кой знае какво щеше да стане, ако ѝ позволеше да покаже на другиго подправения подпис.
— Къде е господин Стейнс? — попита той.
— Не знам.
— Според мен знаете.
— Не, не знам.
— Напомням ви, че извършихте тежко престъпление, като подправихте подписа на мъртвец.
— Емъри не е мъртъв.
Читать дальше
