— Не бива да пускам посетители, когато я няма.
— При вас ме води един-единствен въпрос — отвърна спокойно Девлин, — освен това съм свещеник и е посред бял ден. Нима господарката ви би възразила срещу това?
Господарката ѝ със сигурност щеше да възрази не само срещу това, а и срещу много други работи, тъй като никога не допускаше изключения от правилата, които налагаше по свое усмотрение. Само че този път Анна реши да прояви безразсъдство и да рискува.
— Елате в кухнята — рече тя, — ще приготвя чай.
— Много сте мила, благодаря.
Девлин я последва до кухнята в дъното на къщата и там я изчака да напълни чайника и да го сложи на печката. Анна беше страшно отслабнала. Бузите ѝ бяха хлътнали, кожата ѝ беше восъчно бледа, изпитото ѝ тяло говореше за недохранване, крайниците ѝ трепереха от изтощение, все едно не беше хапвала от седмици. Капеланът набързо огледа помещението. На мивката бяха оставени да съхнат чиниите от закуската, от всички съдове имаше по два, включително и две керамични чашки за яйца, изрисувани с виещи се къпини. Освен ако Лидия Уелс не беше имала гост рано сутринта — което беше малко вероятно, — значи Анна поне беше закусила. На дъската за хляб лежеше половин самун, увит в ленена кърпа, подносът с маслото още не беше прибран.
— Желаете ли бисквити с чая?
— Много сте мила — рече отново Девлин и смутен от повторението на тази изтъркана фраза, забързано добави: — Изключително се радвам, госпожице Уедърел, че сте отхвърлили зависимостта си от китайския опиат.
— Госпожа Уелс не би го търпяла в дома си — отвърна Анна и прибра зад ухото си един кичур коса, който падаше върху лицето.
След това отиде да вземе кутията с бисквити от килера.
— Права е да е толкова строга — продължи капеланът, — но поздравленията са за вас. Проявили сте завидна сила, щом сте се преборили със зависимостта. Познавам големи мъже, които са се провалили в това начинание.
Когато биваше притеснен, той винаги се държеше сковано и официално.
— Аз просто престанах — каза Анна.
— Да — кимна Девлин, — спирането отведнъж е единственият начин, разбира се. Но в последвалите седмици сигурно са ви измъчвали какви ли не изкушения.
— Не, просто вече нямах нужда от него.
— Твърде скромна сте.
— Не се превземам — възрази тя. — След като установих, че вече не ми действа, продължих да го пуша, докато не свърши всичкият. Но не усещах нищо.
Девлин я огледа преценяващо.
— И забелязвате ли оттогава подобрение в здравословното си състояние?
— Не знам — отвърна Анна, докато подреждаше бисквитите в чинията. — Не се оплаквам.
— Простете, че ви противореча, госпожице Уедърел, но изобщо не изглеждате добре.
— Имате предвид, че съм твърде слаба.
— Ужасяващо слаба сте, скъпа.
— Студено ми е. Все ми е студено напоследък.
— Това е, защото сте толкова слаба.
— Да, сигурно.
— Забелязал съм — добави след малко капеланът, — че при хората с нисък дух, особено тези, които се замислят да посегнат на живота си, често се проявява подобна липса на апетит.
— Аз имам апетит — възрази тя. — Ям. Просто не мога да задържа теглото.
— Всеки ден ли се храните?
— По три пъти на ден, два от тях с топла храна. Аз готвя и за двете.
— Госпожа Уелс сигурно ви е много благодарна — отбеляза Девлин, тонът му подсказваше, че приема с недоверие думите ѝ.
— Да — отговори Анна уклончиво и се обърна да вземе чашите и чинийките от полицата над мивката.
— Ще останете ли при нея, след като се омъжи? — попита той.
— Вероятно.
— Предполагам, че господин Карвър ще се нанесе тук.
— Да, мисля, че намеренията му са такива.
— Обявили са годежа си в днешния брой на „Уест Коуст Таймс“. Твърде скромно, бих казал, даже с половин уста. Но всяка сватба е щастливо събитие.
— Аз обичам сватбите — каза Анна.
— Да, щастливо събитие, каквито и да са обстоятелствата.
След скандала, предизвикан преди месец от писмото на Джордж Шепард до редактора на „Уест Коуст Таймс“, на вдовицата ѝ беше подсказано, че единственият начин да заличи нанесените на доброто ѝ име щети е да се омъжи отново. Претенциите ѝ към наследството на Кросби Уелс бяха значително накърнени от разкритието, че е мамила съпруга си преди смъртта му, а позициите ѝ бяха още повече отслабени от факта, че Алистър Лодърбак беше направил пълни и честни самопризнания. В публичен отговор до Джордж Шепард той беше признал, че е скрил връзката си от гласоподавателите, на които поднасяше искрените си извинения. Страшно се срамувал от постъпката си и поемал напълно отговорността за последствията, до сетния си час щял да съжалява, че е пристигнал в дома на господин Уелс с половин час закъснение и не е успял да измоли от него прошка. Изповедта му беше постигнала търсения ефект, мнозина смятаха, че след отприщената от нея вълна на съчувствие и възхищение шансовете на Лодърбак да спечели депутатското кресло са се увеличили.
Читать дальше
