— Изчезнахте веднага след сеанса и си помислихме, че сте последвали горкия господин Стейнс!
Ах Сук изведнъж спря с платнището в ръце.
— Господин Стейнс се върна?
— Не, още го няма.
— А Франсис Карвър?
— Карвър е още в Хокитика.
Китаецът кимна.
— В „Палас“.
— Не, всъщност не е там — рече Муди, доволен, че му се предоставя възможност да сподели информацията, която беше научил по стечение на обстоятелствата. — Спи в „Короната“. Тайно. Без никой да знае. Все още се прави, че е отседнал в „Палас“, и продължава да си плаща наема там, но спи в „Короната“. Пристига след полунощ и излиза рано-рано. Разбрах го случайно, тъй като стаята ми се пада над неговата.
Ах Сук се взираше в него напрегнато.
— Къде?
— Кое? Стаята на Карвър или моята?
— На Карвър.
— Долу на първия етаж, до кухнята. Гледа на изток. Съвсем близо до пушалнята, където ви видях за първи път.
— Малка стая.
— Много малка — съгласи се Муди, — но гледа към пътя за Кънери. Явно Карвър е нащрек. Чака ви.
Уолтър Муди не знаеше какви точно са били взаимоотношенията на Ах Сук и Франсис Карвър, тъй като на срещата в „Короната“ китаецът не беше получил възможност да се изкаже и оттогава не се беше мяркал в града, като се изключи появата му преди месец в „Скитническа слука“. На младия мъж му се искаше да узнае цялата история, но въпреки старателните си издирвания и подпитвания — беше станал истински майстор в дискретното насочване на разговора към парливи теми — не беше научил нищо повече от това, което беше чул в пушалнята на „Короната“, а именно, че става дума за опиум, убийство и закана за отмъщение. Ах Сук беше разказал миналото си единствено на Ах Кю, а той, за съжаление, не знаеше достатъчно английски, за да го сподели с някого.
— Всяка нощ в „Короната“? — попита Ах Сук. — И довечера?
— Да, и довечера ще е там. Но късно, след като се стъмни.
— Не в „Палас“.
— Не, не в „Палас“. Премести се, както вече казах.
— Добре — кимна мрачно Ах Сук. — Разбира.
Той посегна да развърже въжето от един клон.
— А кого е убил? — попита Муди.
— Мой баща.
— Баща ви… — Той замълча, но не успя да се сдържи за дълго и продължи с въпросите. — А как го е убил? Простете, че питам, но какво точно е станало?
— Било отдавна. Преди войната.
— Опиумната война?
— Да.
Ах Сук не добави нищо повече, залови се да намотава въжето около лакътя си.
— И какво точно е станало? — настоя Муди.
— Облага — обясни равнодушно с една дума Ах Сук.
— Каква облага?
Очевидно въпросът му се стори глупав на китаеца, Муди го забеляза и побърза да зададе друг.
— А баща ви и той ли се занимаваше с опиум като вас?
Ах Сук не отговори. Извади намотаното въже, уви го на осморка и го прибра във вързопа. След това клекна на пети, изгледа младия мъж студено, приведе се и се изплю многозначително в прахта.
Муди се дръпна.
— Простете — измърмори той. — Не биваше да любопитствам.
Уолтър Муди не беше споделил с никого, че Кросби Уелс е незаконороден брат на политика Лодърбак. Беше решил, че не е редно да разтръбява на всеослушание чужда тайна. Зад мълчанието му се криеше силно чувство, което обаче той не можеше да изрази ясно с думи. Никой не биваше да бъде държан отговорен за действията на своите близки. Не беше правилно да се разкрива личната кореспонденция без съгласието на засегнатите лица. Най-малкото Муди не желаеше той да е човекът, който ще го направи. Но дори и взети в своята съвкупност, тези причини не представляваха цялата истина, а именно, че през изминалия месец Муди често се е сравнявал с двамата мъже и чувстваше известно родство с тях, макар и в различни отношения: с копелето заради отчаянието му, с политика — заради неговата гордост. Това двояко сравняване беше станало обичайно занимание в ежедневието му, докато той стоеше в студената вода и разклащаше коритото, пълно с бучки пръст, пясък и камъни.
Ах Сук напъха и последните си вещи във вързопа и накрая седна върху него, за да завърже обувките си.
Муди вече не можеше да се сдържа.
— Ако убиете Карвър, ще ви обесят! Ще ви обесят! Ще ви вземат живота, господин Сук, ако вие вземете неговия, каквото и да се е случило преди това.
— Да — отвърна китаецът, — разбира.
— Няма да можете да се защитите в съда.
— Да — съгласи се Ах Сук.
Тази възможност като че ли изобщо не го притесняваше. Той клекна пред огъня, взе една клечка и разрови влажната пръст, с която снощи беше засипал жарта. Пепелта отдолу беше още топла, въгленчетата се чернееха като съсиреци.
Читать дальше
