А след Риби? Изскачаме от утробата, кърваво раждане. Не гоним нищо, не можем да прескочим от края в началото. Овенът няма да приеме възможността за обща гледна точка, Телецът няма да отстъпи от субективното. Близнаците са крайно придирчиви. Ракът търси източник, Лъвът — цел, а Девата — структура, но тези начинания се извършват самотно. Едва във втората половина на зодиака ще започнем да проявяваме същността си: във Везни като представа, в Скорпион като качество, а в Стрелец — като глас. В Козирог ще придобием памет, във Водолей — зрение, и чак в Риби, последния, най-стария от зодиакалните знаци, ще се сдобием с нещо като личност, нещо цяло. Но двете риби на знака, тази огледална утроба на личността и себепознанието, са безкрайният кръг на захапалата опашката си змия на съзнанието — както волята на съдбата, така и съдбовна воля — и домът на самоунищожението е затвор, построен от затворници, задушен, без врати, зазидан отвътре.
Промените ни връхлитат необратимо, с неизбежността на часовниковите стрелки, които отмерват изтичащото време.
Ф
Лидия Уелс не беше организирала втори сеанс. Познаваше основното правило на шарлатаните, че с един и същи номер не бива да се излиза пред една и съща публика, но ако някой се позовеше на него и я обвинеше, че тя самата е шарлатанка, госпожа Уелс избухваше в смях. В отворено писмо до „Уест Коуст Таймс“ беше признала, че опитът ѝ да се свърже с духа на господин Стейнс е претърпял неуспех. За първи път я сполитал подобен провал и тази аномалия според нея сочела, че отвъдното не толкова не желаело, колкото не можело да осигури присъствието на господин Стейнс. От това следвало да се направи само един извод, а именно, че господин Стейнс не е мъртъв, и в края на писмото си госпожа Уелс изразяваше увереността, че все някога младият мъж ще се завърне.
Изявлението ѝ озадачи присъствалите на тайната среща в „Короната“ и доразмъти умовете им, но същевременно (обикновено такова беше въздействието от всички ходове на вдовицата) разпали интереса към нея и след публикуването на писмото в „Скитническа слука“ редовно беше стълпотворение. Заведението отваряше врати от седем до десет вечерта и предлагаше евтино бренди и беседи за душата. Гледането на карти се извършваше следобед само с лична уговорка, а Анна Уедърел, както и преди, не се появяваше в салона.
Излизаше от „Скитническа слука“ само да се поразтъпче и винаги беше придружавана от госпожа Уелс, която вярваше в неизмеримата полза от ежедневното движение и често повтаряше, че най-любимото ѝ нещо на този свят е да се разхожда. Хванати под ръка, сутрин двете изминаваха от край до край „Гуляйджийска“. Оглеждаха внимателно витрините, купуваха мляко и захар, когато тези стоки можеха да се намерят в бакалията, и поздравяваха жителите на Хокитика студено, даже с известно равнодушие.
Тази сутрин разходката им беше изтеглена по-рано от обичайното, тъй като в девет Лидия Уелс трябваше да се яви в съда. Беше призована по някакъв въпрос, свързан с имуществото на покойния ѝ съпруг Кросби Уелс, а формулировката на писмото подсказваше, че вдовицата може да се надява на добри новини. В девет без десет вратата на „Скитническа слука“ се отвори и Лидия Уелс — в тъмносиня рокля, над която искреше червената ѝ коса — пристъпи навън.
Кауъл Девлин гледаше как вдовицата излиза на улицата, загръщайки раменете си с шал, и се усмихва на минувачите, спрели да я позяпат. Изчака я да потъне в навалицата, а след това за всеки случай постоя още пет минути. После прекоси улицата, изкачи стъпалата на „Скитническа слука“, хвърли поглед през рамо към сградата на съда и почука на вратата. Към гърдите си притискаше опърпаната си Библия.
Вратата се отвори веднага.
— Госпожице Уедърел — той свали шапката си със свободната ръка, — позволете да се представя. Казвам се Кауъл Девлин, капеланът на затвора. В ръцете ми попадна документ, който навярно ще ви заинтригува. Надявам се да поговорим насаме, за да го обсъдим.
— Помня ви — отвърна Анна. — Бяхте там, когато се свестих.
— Да.
— И се молехте за мен.
— И оттогава не съм спирал да се моля за вас.
Тя вдигна изненадано вежди.
— Наистина ли?
— Пламенно — додаде капеланът.
— И какво искате?
Девлин повтори обясненията си.
— Какъв документ?
— Предпочитам да не го вадя тук. Може ли да вляза?
Анна се подвоуми.
— Госпожа Уелс я няма.
— Да, знам. Видях я да влиза в съда и побързах да дойда с мисълта, че ще можем да поговорим насаме. Признавам, че отдавна чаках подобна възможност. Може ли да вляза?
Читать дальше
