— Как?
— „Аврора“ — повтори той. — Така се казва.
— Аха.
Личеше си, че ѝ е трудно да възприеме цялата тази информация, капеланът я съжали и отново повтори обясненията си, този път по-бавно.
— Значи златото е било на Емъри? — попита тя.
— Вероятно — отвърна предпазливо Девлин.
— И той е искал половината да бъде за мен!
— Според този документ господин Стейнс наистина е възнамерявал да ви дари две хиляди лири, а господин Уелс е знаел за това и вероятно дори го е одобрявал. Но както вече ви казах, документът не е валиден, господин Стейнс не се е подписал.
— А ако го подпише?
— Боя се, че докато господин Стейнс не се появи, не може да се направи нищо. — Той я погледна и после добави: — Трябваше ми доста време, за да ви покажа този документ, госпожице Уедърел, за което ви моля да ми простите. Причината за забавянето е желанието ми да поговорим насаме, а както знаете, подобна възможност беше трудно да се намери.
— Кой знае за това? — попита изведнъж тя. — Освен вие и аз?
Девлин се поколеба.
— Тъмничарят Шепард — рече той, като реши да признае истината, макар и не цялата. — Разговарях с него преди около месец.
— И той какво каза?
— Според него става дума за някаква шега.
— Шега ли? — Анна изглеждаше сломена. — Каква шега?
Той посегна да погали състрадателно пръстите на ръката ѝ.
— Не се поддавайте на разочарованието, скъпа. Блажени са бедните духом, всеки от нас го очаква много по-голяма награда от тази, която може да бъде измерена в злато.
От кухнята се чуха пронизително изсвирване и съсък, чайникът кипеше върху нагорещената плоча на печката.
— Водата завря — усмихна се Девлин.
— Отче — рече Анна, като дръпна ръката си от неговата, — имате ли нещо против да налеете чая? Не се чувствам добре, бих искала да остана за миг сама.
— Разбира се — отвърна любезно Кауъл Девлин и стана.
Веднага щом той излезе, Анна скочи и прекоси с две крачки салона, в ръката си стискаше обгорелия лист. Сърцето ѝ биеше до пръсване. Тя замря за миг, за да събере увереност, а след това плавно пристъпи към писалището на вдовицата, остави документа, отвори мастилницата, взе писалката на госпожа Уелс, топна писеца в мастилото, приведе се и написа:
Емъри Стейнс
Анна никога не беше виждала подписа на Емъри Стейнс, но в нея нямаше и капчица съмнение, че го е докарала съвсем точно. Във фамилното име буквите нехайно се смаляваха, а в първото бяха игриво нечетливи, изглеждаха изписани с дръзка самоувереност и отдолу бяха подчертани със замах, който сякаш идваше да покаже, че този подпис е бил изографисван толкова пъти, че никакви дребни различия не могат да оборят истинността му. Преди Е-то имаше усукана завъртулка, а С-то беше леко полегнало.
— Какво правите!
Девлин стоеше на прага с подноса в ръце и я гледаше укорително. Остави рязко подноса на скрина и се приближи към нея, отдалече протегнал десница. Анна безмълвно му подаде документа и той го грабна. За миг онемя от гняв, после се овладя и рече тихо:
— Това е измама.
— Не е.
— Какво? — извика капеланът ядосано и се завъртя към нея. — Какво казахте?
Очакваше тя да се уплаши, но Анна не трепна.
— Това е неговият подпис — заяви тя. — Документът е редовен.
— Не е неговият подпис.
— Е!
— Подправен е! Извършили сте измама.
— Не знам за какво говорите.
— Що за безочие? Нима ще добавите и лъжесвидетелство към измамата?
— Къде видяхте измама?
— Истината ще излезе на бял свят — предупреди я мрачно Девлин. — Има специалисти, госпожице Уедърел, които от един поглед могат да разпознаят подправен подпис.
— Не и този.
— Не се заблуждавайте. Как не ви е срам?
Само че Анна не се чувстваше нито заблудена, нито засрамена, всъщност от месеци не се беше усещала толкова жива. С подписа на Емъри Стейнс документът вече не беше невалиден. Той повеляваше като дарение от господин Емъри Стейнс на госпожица Анна Уедърел да бъдат платени две хиляди лири, актът беше подписан пред свидетел и подписът на дарителя беше истински. Кой можеше да го оспори, след като единият от подписалите се беше изчезнал, а другият беше мъртъв?
— Може ли да го погледна пак? — попита тя.
Почервенял от гняв, капеланът ѝ го подаде. Щом го взе, Анна се дръпна, разтвори роклята на Агата Гаскоан и пъхна листа до кожата си. Долепи длани към гърдите си и застина за миг, взираше се в Девлин, който не беше помръднал. Между двамата имаше разстояние от четири-пет метра.
Читать дальше
