Изведнъж на Фрост му мина през ума, че сакото на Причард му стои зле, шалчето му не е изгладено, ризата му е износена. Даже и бръсначът му явно беше тъп, щом аптекарят се беше обръснал толкова неравно. Тези недостатъци, неизтъкнати на глас, му вдъхнаха известна увереност. Той попита:
— Вие не вярвате на Анна, нали, господин Причард?
Изводът му сепна аптекаря.
— Има предостатъчно основания да не ѝ вярваме — отвърна той студено. — Току-що ви ги изброих.
— Имах предвид като човек — настоя Фрост. — Като жена. Доколкото схващам, нямате високо мнение за почтеността ѝ.
— Каква почтеност у една уличница! — възкликна Причард, но не продължи.
След малко Фрост рече:
— Чудно ми е какво мислите за нея. Нищо повече.
Аптекарят се взря в него с унесено изражение.
— Не — рече накрая той. — Не вярвам на Анна. Нямам ѝ капчица вяра. Дори не я обичам. Но ми се иска да бях влюбен в нея. Странно, нали? Иска ми се да бях влюбен в нея.
Фрост се смути и побърза да смени темата.
— Не си струва трите шилинга — отсъди той, говореше за празненството. — Признавам, че очаквах много повече.
Причард също изглеждаше смутен.
— Не забравяйте, по време на сеанса не отделяйте очи от госпожа Уелс.
Двамата извърнаха глави настрани, огледаха преценяващо присъстващите и за миг на лицата им се изписа едно и също изражение: вглъбеното, леко разочаровано изражение на човек, който сравнява случващото се около себе си с други моменти, реални и въображаеми, които са ставали или стават някъде далеч оттук.
Ф
— Господин Балфор, може ли да разменим насаме две думи?
Балфор вдигна глава, пред него стоеше Харалд Нилсен, както винаги издокаран, с яркосиня жилетка. Лицето му беше сковано в строга маска, подсказваща твърда решимост да бъде зададен някакъв неудобен въпрос, и превозвачът усети рязко бодване под лъжичката.
— Разбира се, естествено — занарежда той. — Естествено, че може да разменим колкото думи желаете, естествено!
Какви глупци стават хората, помисли си Балфор, когато си дадат сметка, че ще трябва да понесат позора си. Той последва търговеца през тълпата.
Когато излязоха от салона, Нилсен спря рязко и се завъртя на пети.
— Ще започна направо — рече той.
— Да, започнете направо — кимна Балфор. — Така винаги е най-добре. Какво ще кажете за празненството?
От салона се разнесе гръмогласен смях, последван от възмутен женски писък.
— Приятно е — отвърна търговецът.
— Но Анна я няма.
— Да, няма я.
— И три шилинга… Хич не е малко! — продължи превозвачът.
— Но поне брендито е на корем и лесно ще си избием парите, нали?
Той сведе поглед към чашата си.
— Ще започна направо — повтори Нилсен.
— Да, давайте.
— Господин Лодърбак — поде търговецът — отнякъде е научил за моята комисиона. И утре сутринта ще публикува писмо за това във вестника. Разпердушинва Шепард и така нататък. Още не съм видял текста.
— О, боже — въздъхна Балфор. — О, боже… Разбирам.
Той закима бързо, без да поглежда Нилсен. Двамата стояха почти успоредно един на друг, търговецът говореше на една репродукция върху стената, а превозвачът — на дървената облицовка.
— Тъмничарят Шепард е написал отговор — продължи Нилсен, — който ще бъде отпечатан под писмото на Лодърбак. Днес следобед Шепард ми изпрати препис.
Той обобщи накратко съдържанието на отговора и за миг Балфор забрави за притесненията си.
— Да му се не види! — възкликна смаяно той и едва сега за първи път погледна Нилсен в очите. — Не мога да повярвам! Това се вика номер. Кой би предположил, че Шепард е способен да измисли такъв номер, а? Да заяви, че вие доброволно сте дали парите, че вложението ви е дарение! Не мога да повярвам! Хванал ви е натясно! Каква наглост! Змия!
— Вие ли сте казали на господин Лодърбак за комисионата?
— Не!
— Дори не сте му споменавали за нея?
— Не! И думичка не съм обелил!
— Добре — въздъхна Нилсен. — Благодаря. Извинявайте за безпокойството. Значи е някой от другите.
Превозвачът се сепна.
— От другите ли? Имате предвид някой от присъствалите в „Короната“ онази вечер?
— Да. Някой е нарушил клетвата. Аз със сигурност не съм говорил с господин Лодърбак, а за парите не знае никой друг освен дванайсетимата, дали клетва.
Балфор имаше уплашен вид.
— Ами момчето в кантората? — попита той.
Нилсен поклати глава.
— Не знае нищо.
— Може да е някой в банката.
— Не, договорът не беше вписан в банката и единственият екземпляр от него беше в Шепард. — Търговецът въздъхна. — Съжалявам, че така ви се нахвърлих да ви разпитвам… и се усъмних във вас. Но знаех, че вие с Лодърбак сте приятели, и трябваше да се уверя, нали разбирате.
Читать дальше
