Тафарей мълчеше, чакаше го да продължи и след малко съдържателят добави:
— Доводите му бяха убедителни. Ако си собственик на земята, не ти трябва разрешително за златотърсач, нали така? И ако намериш злато в имота си, то си е твое. Това беше идеята, неговата идея, не беше моя. Нямаше как да отнеса роклите в банката, след като не съм платил за право на добив на злато. Щяха да ме разпитват откъде е и какво можех да им отговоря? Но ако имах своя земя, никой нямаше да задава въпроси. Изобщо не знаех за Джони Кю. Мислех, че златото си стои в роклите. Затова спестявах за капаро. Чарли ме посъветва да изчакам да се появи имот на покойник или продажба на държавна земя, така всичко щяло да е чисто. И когато имотът на Уелс излезе на пазара, веднага го купих, тъй като смятах… не знам какво точно смятах. Беше глупаво. Да се установя там с… Както и да е, Анна се върна от затвора с нова рокля и след като се изнесе, установих, че в другите има не злато, а оловни тежести. Целият замисъл отиде по дяволите. Сега притежавам земя, която не искам, останал съм без пукнато пени, а Анна…
Тафарей го слушаше намръщен.
— Арахура е свещено място — поде той.
Клинч му махна да замълчи.
— Законът си е закон. Ако искате да купите имота, заповядайте, но трябва да говорите не с мен. А с нея.
Двамата насочиха погледите си към госпожа Уелс.
— Лошото на красивата жена е — рече съдържателят, — че тя съзнава красотата си и това я прави горделива. Аз предпочитам да си имам работа с жена, която не забелязва красотата си.
— Глупава жена — обади се Тафарей.
— Не глупава — поправи го другият. — Скромна. Смирена.
— Не знам какво означават тези думи.
Клинч размаха ръка.
— Да не говори много. Да не дрънка постоянно за себе си. Да знае кога да мълчи и кога да си отваря устата.
— Хитра? — предположи маорът.
— Не, не хитра — поклати глава Клинч. — Да не е хитра, но и да не е глупава. Предпазлива, кротка. И невинна.
— И коя е тази жена? — попита лукаво Тафарей.
— Не, не говоря за конкретна жена — отвърна намръщено съдържателят. — Няма значение.
— Здравей, Едгар, може ли за малко?
Зад тях се беше приближи Льовентал.
— Разбира се — отвърна Клинч. — Извинете, господин Тафарей.
Вестникарят премига изненадано, не беше забелязал маора.
— Явно сте отишли да помагате за разтоварването на „На добър час“ — рече той. — Намерихте ли нещо интересно?
Тафарей не обичаше да му говорят снизходително, все едно е част от прислугата, а и още не беше простил на Льовентал, че го е засрамил сутринта.
— Не — отвърна той недоволно. — Нищо.
— Жалко — отбеляза Льовентал и му обърна гръб.
— Какво става, Бен? — попита Клинч, когато останаха сами.
— Боя се, че въпросът ми е нетактичен — рече вестникарят. — Става дума за детето на Анна, бебето, което умря, преди да се роди.
— Така — кимна предпазливо съдържателят.
— Спомняш ли си вечерта, когато я намерих след побоя?
— Разбира се.
— Тогава тя каза, че детето е било от Карвър.
— Да, помня.
— Чудно ми е дали си го знаел отпреди, или също като мен тогава го чу за първи път. Надявам се да простиш нахалството ми.
Клинч мълча дълго.
— Не — рече той накрая. — Тогава тя за първи път отвори дума за това. Преди си мълчеше.
— А ти подозираше ли нещо? — настоя Льовентал. — Да си имал някакво предчувствие? Смятал ли си, че Карвър може да е… ъъъ… този, от когото е заченала?
Съдържателят се изчерви.
— Знаех, че бащата е от Дънидин. Че не е от Хокитика, това показваше сметката.
— А Карвър е познавал Анна още от Дънидин, така ли?
— Тя пристигна с „На добър час“ — отвърна ядосано Клинч. — Друго не знам. Откъде ти хрумна да задаваш такива въпроси?
Льовентал му разказа за случилото се следобед в редакцията на „Уест Коуст Таймс“.
— Възможно е Анна да е излъгала. Да ни е преметнала. На нас и през ум не ни е минавало да се усъмним в думите ѝ. Поне досега.
Съдържателят присви очи.
— Кой друг би могъл да е, ако не е Карвър?
Льовентал присви устни.
— Не знам. Кой ли не. Може изобщо да не го познаваме.
— Думата на Карвър срещу думата на Анна — поде разгорещено Клинч. — Нали не взимаш страната на Карвър? Какво, като е отрекъл, нищо не му коства да отрече, нали?
— Не взимам ничия страна — успокои го вестникарят. — Но ми се струва, че моментът на признанието на Анна може да се окаже важен. Кой знае.
Клинч намръщено вдигна ръка и се почеса по бузата. При движението му Льовентал усети аромат на одеколон, явно съдържателят беше платил и за одеколон в бръснарницата, а не само за бръснене за едно пени, както правеха повечето мъже в Хокитика. Това подозрение беше потвърдено в следващия миг, когато Клинч отпусна ръка и вестникарят видя червеникави точици от раздразнение по меката му кожа. Льовентал дискретно го огледа от главата до петите. Сакото на Клинч беше изчеткано, яката му беше колосана, ризата му изглеждаше твърде бяла, ботушите бяха току-що лъснати. О, помисли си с жал вестникарят, той се е издокарал за Анна…
Читать дальше
