Горкият Харалд Нилсен! Какво го караше да смята, че може да си върне доверието на тъмничаря, като извърши ново предателство? Нима вярваше, че втората простъпка ще заличи първата? Всъщност решението му бе породено не от трезв размисъл, а от паника, тъй като чуждото неодобрение го смазваше. За него беше непоносимо да не бъде харесван, той не виждаше разлика между това някой да не те харесва и да нямаш качества да бъдеш харесван, и най-дребната обида засягаше най-съкровената му същност. Именно за да се защити, търговецът се обличаше по последна мода, взимаше думата при първа възможност и се представяше за главен герой във всяка случка — изграждаше тази помпозна фалшива самоличност като щит около своята личност, защото много добре знаеше колко крехка е тя.
— Продължавайте, слушам ви — подкани го Шепард.
— Става дума за… — мислите му се щураха лудешки насам-натам. — За госпожа Уелс.
— За госпожа Уелс ли? Какво общо има тя?
— Била е любовница на Лодърбак.
Тъмничарят вдигна вежди.
— Алистър Лодърбак е слагал рога на Кросби Уелс?
Нилсен се замисли.
— Да, така излиза. Зависи кога са се оженили Кросби и Лидия, разбира се.
— Продължете.
— Работата е там, че той, Лодърбак де, е бил… изнудван и Кросби Уелс е прибрал парите. Оттам е дошло съкровището в дома на Кросби.
— С какво е бил изнудван? И вие как разбрахте?
Търговецът се поколеба. В напрегнатата стойка на Шепард като че ли се беше появило нещо хищническо, в очите му играеха ненаситни пламъчета, а това изобщо не се харесваше на Нилсен.
— Откъде разбрахте? — настоя тъмничарят.
— Казаха ми.
— Кой?
— Господин Стейнс — отвърна Нилсен, като в крайна сметка се спря на човек, на когото поне към този момент най-малко можеше да навреди.
— Той ли е изнудвал политика?
— Стейнс ли? — възкликна търговецът, но бързо се окопити и добави: — Да, да, сигурно е бил той.
— А вие с него ли сте, или против него?
— Ами… не знам.
Шепард въздъхна нетърпеливо.
— Какво имате против него? Би трябвало да имате нещо против него, щом не сте сигурен на чия страна сте.
— Има един акт за дарение — замънка Нилсен окаяно. — Намерен в печката на Кросби Уелс… Документът е леко обгорял, явно някой се е опитал да го унищожи. Открил го е капеланът, когато е отишъл да прибере тялото. Не ви е казал за него, но го е запазил. Не е казал и на доктор Гилис.
Шепард го слушаше безизразно.
— За какво е бил този акт за дарение?
Търговецът разкри накратко съдържанието на документа. Беше приковал погледа си на около две педи от лицето на тъмничаря и премигваше начесто, нарастващото в гърдите му отчаяние напираше в ребрата и всеки миг можеше да бликне навън. С издаването на тайната беше целял да увери Шепард във верността си, а всъщност само беше затвърдил мнението му, че е нищожество и на него не може да се разчита. Ала колкото и да се измъчваше от предателството си, едновременно с това изпитваше страшно облекчение, че най-сетне може да изговори на глас тайните, научени на срещата в „Короната“. Все едно от раменете му беше паднал голям товар, макар че на негово място се беше появила ужасна безтегловност. Той хвърли поглед към тъмничаря и побърза да отмести очи.
— Девлин ли е вашият човек? — попита Шепард. — На него ли сте казали за вложението? И той после е донесъл на Лодърбак?
— Да, точно така — потвърди Нилсен. (Какъв нещастник беше, да обвини свещеник! Но отчасти това беше самата истина, а и беше по-добре да посочи един, отколкото дванайсетима.) — Но само мога да предполагам, че той е споделил с Лодърбак. Не го знам със сигурност. Както ви казах, никога не съм говорил с Лодърбак.
— Значи Девлин е човек на Лодърбак — заключи Шепард.
— Не знам. Не смея да се произнеса.
Тъмничарят кимна и се надигна от масата.
— Е, господин Нилсен, с това разговорът ни приключи.
Грубото отпращане още повече уплаши търговеца.
— А актът за дарение… — поде той. — Ако възнамерявате да говорите с отеца…
— Да, със сигурност възнамерявам.
— Може ли да не споменавате името ми? — попита Нилсен измъчено. — Вижте, мога да ви кажа къде го крие и вие да го намерите уж случайно, все едно не знаете за него. Съгласен ли сте?
В погледа на Шепард нямаше и капчица милост.
— И къде го държи?
— Няма да ви кажа, докато не ми дадете дума.
Тъмничарят сви рамене.
— Добре.
— Заклевате ли се?
— Давам честната си дума, че няма да произнеса името ви пред капелана! — избухна ядосано Шепард. — Къде го държи?
Читать дальше
