Хвърли прощален поглед на Анна, след това Лидия Уелс го хвана за ръката и го изпроводи в коридора. Там се пресегна с другата ръка да отвори вратата и изведнъж помещението се изпълни със светлина.
— Довиждане — рече Ах Сук и прекрачи прага.
За негова изненада вдовицата не затвори вратата, а дръпна от закачалката един шал, наметна го на раменете си и също излезе на верандата, като извика:
— Отивам да се поразходя, ще се върна след час.
Анна, която беше останала в салона, вдигна сепнато глава. Бързо се съвзе, постара се да скрие смайването си и изтича да затвори и да пусне резето.
— Приятна разходка — пожела тя на вдовицата и сетне се обърна към Ах Сук. — Приятен ден, Ах Сук.
Двамата слязоха на улицата и там се разделиха, Ах Сук пое надолу, към реката, а Лидия Уелс в обратна посока. След няколко крачки вдовицата хвърли поглед през рамо, сякаш нещо в сградата отсреща е привлякло вниманието ѝ, и Анна бързо хлопна вратата. Само че не пусна резето, а почака малко, внимателно я открехна отново и надникна през процепа. Лидия Уелс беше ускорила крачка, не беше тръгнала след Ах Сук, както подозираше Анна. Тя отвори вратата по-широко. Дали вдовицата щеше да заобиколи да го пресрещне? Едва ли можеше да има съмнение, че е излязла тъй внезапно не за друго, а да поговори тайно с китаеца, когото очевидно познаваше! Само че Ах Сук вече завиваше на ъгъла към Гибсъновия вълнолом, а в същия миг Лидия Уелс прекрачи канавката и се насочи към… Анна напрегна очи, какво беше това? Двуетажна сграда до железарията на Тайгрийн. Може би някое заведение? На верандата явно някой я спря, защото тя се забави да размени няколко думи, после влезе и се изгуби от поглед, но проблесналата синя боя при отварянето и затварянето на вратата беше достатъчна Анна да се сети кое е заведението. Лидия Уелс беше отишла на посещение при някого. При кого? Анна зачудено поклати глава. Който и да беше, едва ли бе обикновен златотърсач. Явно разполагаше със средства, щом беше отседнал в „Палас“.
В която Харалд Нилсен престъпва клетвата си, Свещеното писание бива отворено, Кауъл Девлин е смутен, а Джордж Шепард измисля план.
Харалд Нилсен тъкмо беше сложил следобедния чай да се запари и се канеше да се настани удобно с книга в ръка пред чиния със сладък сухар, когато един куриер му донесе бележка. Беше от Джордж Шепард, който го призоваваше да се яви незабавно, без да посочва защо. Без съмнение ставаше дума за някоя безумна дреболия, помисли си Нилсен ядосано, сигурно работниците се бяха натъкнали на скала при копаенето на основите на затвора или пък върху чертежите на сградата е паднала капка кафе. Той въздъхна тежко, уви чайника в плетен калъф, смени вълнената жилетка с редингот и взе бастуна. Да безпокоиш човек в неделя следобед, беше изключително невъзпитано. Нима Нилсен не работеше по шест дни в седмицата? Заслужаваше почивка, без Джордж Шепард да го преследва за разписки, извлечения за платени надници и справки за цените на дървения материал. А и изпращането на бележката по куриер беше още по-обидно, все едно тъмничарят не можеше да измине краткото разстояние от затвора до Гибсъновия вълнолом, а настояваше Нилсен да отиде при него като слуга при господаря си! Търговецът гневно заключи кантората и закрачи устремено по „Гуляйджийска“ с накривен цилиндър и развети подире му пешове.
Посрещна го госпожа Джордж. С уплашения вид на бито куче го съпроводи до трапезарията, а след това, преди той да успее да размени някоя учтивост с нея, избяга, като затръшна след себе си вратата тъй рязко, че платнената стена потрепери и за миг на Нилсен му се стори, че се е озовал на кораб в открито море.
Тъмничарят седеше на челно място на масата и настървено нагъваше студена вечеря от желирано месо, някакъв пудинг с неясна плънка и корав ронлив черен хляб. Като се изключеше движението на ръката при поднасянето на храната към устата, изправеното му тяло не помръдваше. Той не покани посетителя да седне.
— Така — рече, след като преглътна залъка в устата си. — Казали сте на някого за нашето споразумение, нарушили сте дадената дума. С кого сте говорили?
— Моля?
Шепард повтори въпроса си и след миг мълчание Нилсен повтори смаяното си възклицание, само че този път малко по-пискливо.
Тъмничарят го гледаше студено.
— Не ме лъжете, господин Нилсен. Алистър Лодърбак е изпратил унищожително писмо до „Таймс“, което ще излезе в утрешния брой на вестника. В него той твърди, че част от откритото в дома на Кросби Уелс съкровище е вложено в строежа на затвора. Не зная как се е добрал до тези сведения, но държа да разбера. Веднага.
Читать дальше
