— Не, въпросът не е в парите.
В този миг някъде от вътрешността на къщата се обади женски глас и настойчиво и високомерно попита кой е посетителят и какво иска.
Анна извърна леко глава, без да откъсва очи от него, и извика:
— Един познат китаец. Не е важно.
— И какво иска?
— Нищо. Преди купувах от него.
Не последва отговор.
— Да донеса тук? — предложи Ах Сук.
Сви ръце в шепа и ги протегна към нея, за да покаже, че е готов сам да ѝ донесе опиум.
— Не — прошепна Анна. — Не бива. Няма смисъл. Просто… вече не го усещам.
Ах Сук не я разбра.
— Последния път — рече той, имаше предвид бучката, която ѝ беше подарил следобеда преди сблъсъка ѝ със смъртта. — Последния път не хубаво?
— Не — поклати тя глава, но преди да успее да обясни, в коридора се разнесоха стъпки и до нея застана някаква жена.
— Добър ден — рече тя. — Какво продаваш? Свободна си, Анна.
Анна веднага се отдръпна. Ах Сук също отстъпи, макар и не от покорство, а от изненада: от тринайсет години не беше виждал Лидия Грийнуей. За последно я беше зърнал — кога? — в съда в Сидни от подсъдимата скамейка, тя седеше в залата с поруменяло лице и си вееше с избродирано ветрило от санталово дърво, чийто мирис беше стигнал до ноздрите му и му беше напомнил за склада на семейството му на брега на реката в Гуанджоу и за сандъците от санталово дърво, в които преди войните търговците донасяха топовете коприна. Беше облечена в бледозелена рокля и носеше покрита с дантела шапка, по време на целия процес беше гледала строго и сериозно. Когато я повикаха да свидетелства, отговаряше кратко и по същество. Ах Сук не беше разбрал и дума от показанията ѝ, но видя, че в един момент тя го посочи с пръст. Когато го оправдаха по обвинението в убийство, Лидия Грийнуей не реагира по никакъв начин, мълчаливо стана и излезе, без дори да се обърне да го погледне. Оттогава бяха изминали повече от дванайсет години! Повече от дванайсет години — а сега тя стоеше срещу него ужасяващо същата, ужасяващо непроменена! Бакърената ѝ коса грееше все така ярко, кожата ѝ беше гладка, почти без бръчки. На фона на изпитата и слаба Анна Лидия изглеждаше още по-закръглена и пухкава.
В следващия миг ченето ѝ увисна — това се случваше изключително рядко, обикновено Лидия майсторски докарваше изражението си и не обичаше да показва изненада — и очите ѝ се облещиха.
— Познавам го — възкликна тя смаяно и ръката ѝ неволно политна към шията. — Познавам го!
Анна объркано местеше поглед от Ах Сук към вдовицата и обратно.
— Откъде? — попита тя. — Нали не сте ходили в Кънери?
Над горната устна на Ах Сук беше избила пот. Той се поклони мълчаливо — надяваше се да решат, че не е разбрал думите им. Обърна се към Анна, тъй като му се струваше, че ако не отмести погледа си от Лидия Грийнуей, тя ще си спомни къде го е виждала. Усещаше обаче, че жената продължава да се взира в него.
Уличницата се намръщи озадачено.
— Сигурно го бъркате — рече тя. — Китайците трудно се различават.
— Възможно е — отвърна госпожа Уелс.
Но не отмести поглед от него. Той не можеше да прецени дали го е разпознала, или не. Опита се да измисли бързо какво да каже на Анна, но умът му беше като бял лист.
— Какво искаш, Ах Сук? — попита Анна.
Тонът ѝ не беше груб, по-скоро беше изпълнен с копнеж, очите ѝ гледаха умоляващо, уплашено.
— Как го нарече? — обади се бързо вдовицата.
— Ах Сук. Би трябвало да означава „господин Сук“. Той държи пушалнята в Кънери.
— Аха! — Лидия Уелс присви очи. — Опиум!
Значи го беше познала. Беше си спомнила.
Ах Сук на мига взе решение. Обърна се към Анна и оповести:
— Искам да купи теб. Плаща скъпо.
Вдовицата се изсмя.
— О! — Анна се изчерви. — Не, не можеш. Явно още не си чул. Приключих с това. Вече не съм уличница. Не се продавам.
— А каква? — попита Ах Сук.
— Госпожица Уедърел е моя компаньонка — рече госпожа Уелс, само че той не знаеше какво означава „компаньонка“. — И вече живее тук.
— Вече живея тук — повтори Анна. — И не пуша опиум. Разбираш ли? Край с опиума. Оставих го.
Той премига объркано.
— Всичко хубаво — рече Анна. — Благодаря, че се отби.
Изведнъж госпожа Уелс протегна ръка. Сграбчи със снежнобели пръсти Ах Сук за китката и я стисна здраво.
— Трябва да дойдеш на сеанса довечера — рече тя.
— Но той няма билет! — възкликна Анна.
— Азиатец — точно от това имахме нужда! — продължи вдовицата, без да ѝ обръща внимание. — Как го нарече?
Читать дальше
