Клинч обаче поклати глава. Посочи към наскоро пребоядисаната фасада на „Скитническа слука“ отсреща и избълва водопад от думи, от които Ах Сук не разбра нищо. Съдържателят го хвана за лакътя и го изведе навън, обърна го към сградата от другата страна на улицата и обясни, този път по-бавно, че сега Анна се е настанила там. Ах Сук мярна някакво движение през прозореца на бившата странноприемница и си даде сметка, че силуетът зад стъклото принадлежи на Анна — това му беше достатъчно, той се поклони отново на Клинч, взе си обратно шилинга от дланта му и го прибра в джоба. Сетне прекоси „Гуляйджийска“ и похлопа на вратата на „Скитническа слука“.
Анна явно беше в коридора, тъй като веднага отвори. Застана на прага с леко отнесеното високомерно изражение на подразнена прислужница — напоследък беше придобила този навик — и се подпря с една ръка на касата, тъй че да може веднага да захлопне вратата. (През изминалите три седмици се бяха изредили безчет посетители, най-вече зажаднели за компанията ѝ златотърсачи, които бяха свикнали вечер да я намират в „Златната прах“. Умоляваха я да я черпят чаша шампанско, бренди или малка бира, да „побъбрят“ в някое от ярко осветените заведения на „Гуляйджийска“, но поканите им неизменно удряха на камък, Анна поклащаше мълчаливо глава и затръшваше вратата под носа им.) Но сега, като видя кой стои пред нея, тя разтвори вратата широко и възкликна изненадано.
Ах Сук също беше изненадан, в първия миг само я изпиваше с поглед. След толкова седмици припомняне на образа ѝ тя най-сетне беше пред него. Наистина ли се беше променила толкова? Или паметта му беше тъй несъвършена, щом сега, докато я гледаше пред себе си, Анна му се струваше толкова различна, в нея не беше останало нищо от жената, с която беше прекарал безброй блажени следобеди сред виещия се на кълба пушек, видим ясно на падащата косо от прозореца бледа зимна светлина. Роклята ѝ определено беше нова, черна, със строга кройка. Но не само роклята беше друга, пред него стоеше съвсем различна жена.
Тя не беше под въздействието на опиата. Страните ѝ се руменееха, очите ѝ искряха, изглеждаха по-големи, по-будни. Бавните, точещи се като петмез движения бяха изчезнали, както и булото на лека замаяност, която винаги покриваше чертите ѝ като воал. Нямаше ги отнесената усмивка, треперещите устни, смаяната обърканост, която сякаш подсказваше, че във всеки момент Анна се мъчи да се пребори с някаква невидима за околните загадка. Изненадата на Ах Сук бързо отстъпи място на огорчението. Значи беше вярно. Анна се беше освободила от дракона на опиума. Беше се излекувала, а той въпреки десетилетните опити още си оставаше роб на това грозно чудовище.
Анна изви леко пръсти, сякаш се канеше да сграбчи дървото, за да не падне, и прошепна:
— Не може да влезеш, не може, Ах Сук.
Ах Сук не се поклони веднага, той вярваше на първото впечатление и искаше да го запечата в паметта си. Анна беше страшно отслабнала, костта на китката ѝ стърчеше, бузите ѝ бяха хлътнали.
— Добър ден — поздрави той.
— Какво искаш? — прошепна Анна. — Добър ден. Вече не пуша опиум. Не го ли знаеш?
Ах Сук се взря в нея.
— От три седмици — продължи тя, сякаш се мъчеше да го убеди. — Не съм пушила от три седмици.
— Как?
Тя поклати глава.
— Промених се, вече съм друга.
— Защо не дошла в Кънери?
Не му достигаха думи да обясни, че му липсва, че всеки следобед преди идването ѝ специално е нареждал възглавниците по канапето и е почиствал принадлежностите, грижел се е да е спретнато облечен и е връзвал косата си, че докато я е гледал как спи, е имал чувството, че сърцето му ще се пръсне от радост, че понякога е посягал към гърдите ѝ и пръстите му са увисвали на сантиметър от тях, сякаш е усещал мекотата на кожата в задименото пространство между плътта им, че след като тя е изпушела лулата, той не е палел своята веднага, а е изчаквал, за да може спокойно да я огледа, да запечата образа ѝ в паметта си.
— Вече не мога — отвърна Анна. — Не бива да идваш тук. А аз не мога да дойда.
Ах Сук я гледаше тъжно.
— Вече няма пушим?
— Няма. Край с опиума, край с Кънери.
— Защо?
— Не мога да ти обясня сега. Спрях, Ах Сук. Спрях окончателно.
— Няма пари?
Той знаеше, че Анна има да връща пари на няколко души. Дължеше голяма сума на Дик Манъринг и дългът ѝ растеше с всеки изминал ден. Вероятно вече не можеше да си позволи да отделя средства за опиум. Или не ѝ оставаше време да идва до Кънери.
Читать дальше
