Карвър прибра разписката. Обърна се и се отправи към вратата, без да благодари и да се сбогува. Тази проява на грубост отприщи клокочещия в Льовентал гняв, той вече не можеше да се сдържа и избухна:
— Как смеете да се показвате тук! За толкова много неща имате да отговаряте!
Капитанът спря с ръка на дръжката.
— След това, което сторихте на Анна — продължи вестникарят. — Намерих я аз, ако искате да знаете. Цялата в кръв. Човек не се държи така с една жена. Не ме интересува каква е. Човек не се държи така с жена, още повече когато тя очаква дете!
Карвър не отговори.
— На косъм се разминахте с двойно убийство! Знаете ли? — Гневът на Льовентал се разрастваше в неудържим бяс. — Знаете ли на какво приличаше тя? Видяхте ли я как изглеждаше, когато синините изчезнаха? Знаете ли, че трябваше да ходи с бастун две седмици? Едва се крепеше на краката си! Знаете ли го, а?
— И тя не е света вода ненапита.
Льовентал едва не се изсмя.
— Какво ви е направила? Премазала ви е от бой, така ли? Пребила ви е почти до смърт? Око за око, а?
— Не съм казвал такова нещо.
— Убила е детето ви? Убила е детето ви и затова вие сте убили нейното? — почти изкрещя Льовентал. — Хайде, говорете! Говорете!
Капитанът не трепна.
— Имах предвид, че не е цвете за мирисане.
— Не била цвете за мирисане! И сега сигурно ще ме уверявате, че сама си го е изпросила, че си го е заслужавала!
— Да — кимна Франсис Карвър. — Получи си заслуженото.
— В Хокитика нямате приятели, господин Карвър — заяви вестникарят, насочил изцапан с мастило показалец към него. — Анна Уедърел може и да е обикновена уличница, но в този град я харесват мнозина и дори и въоръжен, няма как да се справите с всички тях! Не го забравяйте. Ако ѝ се случи нещо лошо — предупреждавам ви, — ако я сполети…
— Няма да е от мен — прекъсна го Карвър. — Приключих с нея. Разплатили сме се.
— Разплатили сте се? — Льовентал се изплю на пода. — За детето ли говорите? Собственото ви дете! Не му дадохте шанс дори да проплаче! Това ли наричате разплата?
Капитанът се усмихна и развеселено попита:
— Собственото ми дете ли?
— Ще ви кажа, макар да не сте питали. Детето ви е мъртво! Чувате ли ме? Детето ви замина на оня свят още преди да е проплакало! И то заради вас!
Карвър се изсмя дрезгаво.
— Уличницата не е носила мое дете. Кой ви го каза?
— Анна — отвърна вестникарят и изведнъж увереността му го напусна. — Нима ще отречете думите ѝ?
Карвър се изсмя отново.
— Не бих я докоснал и с канджа — заяви той и излезе, без да изчака отговор.
В която Сук Яншън отново се появява без покана, на Лидия Уелс и хрумва идея и Анна остава сама.
Анна Уедърел не беше стъпвала в пушалнята в Кънери от следобеда на четиринайсети януари. Бучицата опиум, която Сук Яншън ѝ беше подарил тогава, можеше да ѝ стигне за не повече от две седмици. Но вече беше минал месец, а Анна не беше дошла нито веднъж в Кънери да запали по една лула със стария си познайник и да поднови запасите си и Ах Сук не можеше да намери абсолютно никакво разумно обяснение за това.
Посещенията на уличницата му липсваха. Всеки следобед той я чакаше да се появи с отметната на гърба шапка в края на просеката, откъдето започваше китайското поселище в Кънери, и всеки следобед преживяваше поредното разочарование. Предполагаше, че Анна или се е отказала от опиума, или е решила да си го купува направо от аптекаря. Втората хипотеза явно бе по-мъчителна за него, тъй като той още подозираше, че Джоузеф Причард е замесен в злополуката с Анна в нощта на четиринайсети, и въпреки многото доказателства в противното смяташе, че по някаква незнайна причина аптекарят се е опитал да я убие. Ала терзанията му всъщност се пораждаха най-вече от първата възможност. Той просто не можеше — и не искаше — да повярва, че уличницата е успяла да загърби пристрастеността си.
Ах Сук харесваше Анна и смяташе, че и тя го харесва. Все пак си даваше сметка, че близостта, на която се радваха, не е близост на двама души, избрали да бъдат заедно, а е по-скоро споделена самота, тъй като нищо не е в състояние да измести връзката между пристрастения и неговия опиат. Ах Сук изпитваше омерзение от зависимостта си и колкото повече растеше то, толкова по-силно китаецът копнееше за опиата и това изпълваше с отвращение сърцето и ума му. Анна също ненавиждаше зависимостта си. Това чувство се беше усилило, когато уличницата разбра, че носи дете, тогава клиентелата ѝ в Хокитика се беше отдръпнала и Анна се озова сред изобилие от време: в продължение на седмици прекарваше по цял ден в здрачната пушалня, където плътният дим смекчаваше формите на предметите и замъгляваше очертанията им, беше останала в това състояние до смъртта на детето, когато в страстта ѝ към опиата се появи неистово безразсъдство, което Ах Сук дори не се опитваше да разбере. Той не знаеше как и защо е загинало бебето и не смееше да попита.
Читать дальше
