— Не, не.
— Радвам се. Откъде се познавахте?
В очите му отново припламна раздразнение.
— Бяхме стари приятели.
— Сигурно от Дънидин? Или отпреди това?
Карвър явно нямаше намерение да отговори на този въпрос и затова вестникарят продължи:
— Е, предполагам, за вас е утеха, че поне си е отишъл мирно.
Устните на капитана потрепнаха и от тях се изтръгна възклицание:
— Мирно?
— В смисъл, че е починал в съня си, в дома си. По скромното ми мнение това е най-доброто, на което може да се надява човек.
— Льовентал усети, че е спечелил някакво преимущество, и добави: — Макар че, за съжаление, съпругата му не беше до него.
Карвър сви рамене. Появилата се изневиделица искра, довела до изблика му, беше угаснала също толкова внезапно.
— Бракът е личен въпрос — заяви той.
— Напълно съм съгласен с вас — отвърна вестникарят и се усмихна. — Вие познавате ли госпожа Уелс?
Посетителят изсумтя нечленоразделно.
— Аз имах удоволствието да се видя с нея, макар и за кратко
— продължи невъзмутимо Льовентал. — Възнамерявах тази вечер да отида в „Скитническа слука“ като скептик, разбира се, но без предразсъдъци. Мога да се надявам, че ще ви видя там, нали?
— Не, не можете.
— Явно вашият скептицизъм към сеансите надхвърля дори моя!
— Нямам мнение за сеансите. Може и да присъствам, може и да не присъствам.
— Така или иначе, предполагам, че госпожа Уелс е приветствала горещо завръщането ви в Хокитика. — Льовентал си даваше сметка, че гамбитите му да поддържа разговора стават съвсем прозрачни, но това не го възпря. — Да, сигурен съм, че тя много се е зарадвала на завръщането ви!
Карвър вече не правеше опити да прикрие раздразнението си.
— Защо? — попита той.
— Защо ли? Заради бъркотията около имуществото, разбира се! Та нали оправянето на документите беше спряно именно заради липсващия акт за раждане на господин Уелс! Никъде не успели да го открият!
Гласът му отекна изненадващо силно и за миг вестникарят се уплаши да не е прекалил. Това, което каза, беше самата истина, пък и се знаеше от всички: искът на вдовицата продажбата на имуществото на Уелс да бъде обявена за нищожна не беше гледан от съда, тъй като не можеше да се намери документ, който да удостовери самоличността на покойника. Лидия Уелс беше пристигнала в Хокитика няколко дни след погребението и заради това не беше разпознала тялото: ако не изровеха трупа (съдията помоли госпожа Уелс да го извини за грубия израз), нямаше друг начин да се докаже, че умрелият в долината Арахура саможивец е същият Кросби Уелс, чийто подпис се мъдреше под брачното свидетелство. И предвид голямата сума, на която възлизаше имуществото на покойника, съдията беше сметнал за благоразумно да отложи заседанието, докато въпросът не се изясни. Госпожа Уелс му благодари любезно за решението и го увери, че е търпелива като всяка жена и ще чака, докато е необходимо, за да ѝ се изплати дължимото (така наричаше тя наследството).
Думите му обаче не предизвикаха отклик, Карвър само го измери с поглед от глава до пети и повтори кисело:
— Искам да публикувам обявление в „Таймс“.
— Да, разбира се — отвърна Льовентал, чието сърце се беше разтуптяло. Той дръпна лист хартия и попита: — Какво ще продавате?
Капитанът обясни, че корпусът на „На добър час“ скоро ще бъде разглобен и той желае да продаде предварително гредите и дъските на търг, който ще се проведе в петък от „Гласън и Роули“. Изброи условията рязко. Преди търга няма да се продава нищо. Няма да се правят отстъпки и с никого няма да се водят преговори. Запитванията следва да се отправят по пощата лично към него, господин Франсис Карвър, в „Палас“.
— Както виждате, внимателно си записвам всичко — рече Льовентал. — Няма да допусна отново грешка с името ви! Да ви питам, да не би случайно с Кросби да сте роднини?
Карвър отново стисна устни.
— Не.
— Вярно, че Франсис е често срещано име — кимна вестникарят, без да го поглежда, защото тъкмо записваше адреса в „Палас“, но когато след миг вдигна глава, видя, че изражението му е станало още по-мрачно.
— А вашето име как е? — попита Карвър, като по този начин подчерта факта, че до този момент не го е използвал. Льовентал се представи, капитанът кимна бавно, сякаш за да го запомни, и изведнъж се тросна: — И си дръжте проклетата уста затворена!
Думите му разтърсиха Льовентал. Той прибра заплащането за обявата бавно и внимателно, с нетрепваща ръка написа разписка. За първи път му се случваше да бъде нагрубен в редакцията и беше толкова смаян, че онемя. Усещаше как в гърдите му се надигат вълнение, натиск, ликуващо бучене. Беше от хората, които срамът превръща в гладиатори. Воинът в него се размърда радостно, сякаш най-сетне е прозвучал отдавна чакан тръбен зов, който е отекнал в самото тяло на вестникаря, в кръвта му.
Читать дальше
